Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Филип я прекъсна с жест:

— Не прекаляваш ли мъничко?

— Те са навсякъде! Инсталират машини за газирани напитки и шоколадови десерти в училищата, развалят им зъбите, тъпчат ги с мазнини! Всичко това, за да си пълнят джобовете, естествено. Не смяташ ли, че е скандално? Би трябвало да се посветиш на тази кауза. Имаш син и проблемът те засяга.

— Наистина ли го вярваш? — попита Филип, поглеждайки към Александър.

Синът ми изглежда много по-застрашен да си докара заболяване от притеснение, отколкото от прекалена употреба на захар, помисли той.

За Александър това беше първата Коледа без майка му.

За него беше първата Коледа без Ирис, жена му.

Първата ергенска Коледа и за двамата.

Двама мъже без жената, която дълго време бе властвала над тях. Тръгнаха си от клиниката в пълно мълчание. Поеха по чакълената алея с ръце в джобовете, вперили очи в заскрежената земя. Двама безпризорни от сиропиталище. За малко да се хванат за ръка, но се въздържаха. Изпънати и достойни в мъката си.

— Шест смъртни случая всяка минута, Филип! Само това ли имаш да ми кажеш? — погледът на Шърли се плъзна към кльощавия Александър. — Прав си, далече е от опасността! Добре, приключвам с тази тема! Не стана ли дума за подаръци?

Александър сякаш не забелязваше лъскавия куп пакети пред себе си. Погледът му се рееше в празното пространство, останал в друга стая, празна и мрачна, в която беше онемялата му майка, само кожа и кости, със скръстени на гърдите ръце, които не бе разтворила дори да си вземе довиждане с него. „Приятно прекарване — процеди тя през зъби. — Помислете за мен, ако имате малко време и възможност.“ Александър си тръгна с целувката, която тя така и не поиска от него. Загледан в танцуващия огън, се мъчеше да открие причината за студенината на майка си. Защо никога не ме е обичала? Може би човек не е длъжен да обича детето си? Тази мисъл отвори пропаст в душата му и той усети нещо като световъртеж.

— Жозефин — провикна се Шърли, — какво чакаме, а не отваряме подаръците?

Жозефин плесна с ръце и обяви, че по изключение ще си разменят подаръците преди полунощ. Зое и Александър щяха да се редуват в ролята на Дядо Коледа и да вадят от купчината украсените с панделки пакети. Прозвуча „Тиха нощ, свята нощ…“, забули с празничен воал потайната тъга на вечерта. Зое затвори очи и мушна ръка напосоки в купа.

— За Ортанс от мама — издекламира тя, поглеждайки надписа върху продълговат плик, и прочете кратката бележка: — „Весела Коледа, мило мое, любимо момиченце.“

Ортанс се втурна, грабна плика и го отвори със смътно притеснение. Коледна картичка или поучително писъмце с обяснение, че животът в Лондон и образованието струват скъпо, че това само по себе си коства доста голямо усилие от страна на майка, та може да си позволи единствено символичен подарък? Напрегнатото изражение на лицето й се смени, сякаш изтрито от вълна на огромно удоволствие: „Бон за целодневно пазаруване за нас двете, обич моя“. Тя се хвърли на врата на майка си.

— О! Мерси, мамо! Как се сети?

Толкова добре те познавам, едва се сдържа да не контрира Жозефин. Зная, че единственото нещо, с което можем да избегнем за кратко дрязгите и сблъсъците, е шеметното обикаляне по магазините и лудото харчене. Тя не го каза, развълнувана от целувката на дъщеря си.

— Ще ходим ли където поискам? През целия ден? — продължи да разпитва смаяна Ортанс.

Жозефин кимна. Бе отгатнала, въпреки че й докривя. Как да изрази другояче любовта към дъщеря си? Кой я бе направил толкова алчна, толкова преситена, че единствено мисълта да харчи цял ден можеше да изтръгне от нея знак за нежност? Животът, който й налагах, или трудното време, в което живеем? Не може да се оправдаваме само с времето и другите. И аз имам своята отговорност. Вината ми тръгва от първата проявена от мен небрежност, от неспособността ми да я утеша, да я разбера, от неспособността, която замазах с обещание за подарък, за пазаруване, очарована от самоуверената елегантност, с която носеше роклята, изисканото горнище, очертало бюста, плътно прилепналите дънки на дългите й крака, а самата тя щастлива приема даровете, които полагам в нозете й. Преклонението ми пред красотата й, която искам да гиздя и пременявам, за да прикрия житейските рани. По-лесно е да реализираш този мираж, отколкото да дадеш съвет, да дариш присъствие, помощ за душата, които съм неспособна да осигуря, защото съм заплетена в собствените си несполуки. И двете плащаме за моята небрежност, любима, красавице моя, безумна обич моя.