Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Вкусно ли е? Опита ли? — попита Филип във врата на Жозефин.

Тя тръсна отрицателно глава.

— Беше ли оставила сливите да киснат?

— Да.

— Във вода с малко коняк?

— Да.

— Добре тогава.

Той шепнеше във врата й, а тя чувстваше как думите се отпечатват в кожата й.

Все така с ръка върху нейната, той я насочи към ухаещата плънка, гребна мъничко от кълцаното месо, кестените, сливите, изварата и бавно, бавно вдигна пълната лъжица, над която се виеше пара, към устните им, които се допряха. Затворили очи, опитаха фината плънка, която се топеше в устата. Въздъхнаха и устните им се сляха в дълга, нежна и вкусна целувка.

— Може би трябва още малко сол — изкоментира Филип.

— Филип… — поде умолително Жозефин и го отблъсна. — Не бива да…

Той я притисна здраво, усмихна се. От крайчеца на устата му беше потекъл малко сок и на нея и се прииска да го опита.

— Разсмиваш ме!

— Защо?

— Ти си най-смешната жена, която някога съм срещал!

— Аз?

— Да, и същевременно толкова невероятно сериозна, че ми става смешно и ми се приисква да те накарам да се разсмееш…

И отново същите думи, които излизаха от устните му като пара.

— Филип!

— Впрочем плънката е много вкусна, Жозефин…

Той отново гребна с лъжицата и й я поднесе, приведен сякаш да каже: „Може ли да опитам и аз?“. Устните му отново се допряха до нейните, докоснаха ги съвсем леко, нежни, плътни устни с дъх на сини сливи и фин коняк, и тя осъзна, пронизана от внезапно предчувствие за щастие, че повече няма да взема никакви решения, че е прекрачила границата, която си бе обещала никога да не преминава. В някакъв момент, си каза тя, трябва да разберем, че границите не държат другите на разстояние, не ни предпазват от изкушенията и проблемите, те всъщност ни затварят вътре в себе си, откъсват ни от живота. И тогава избираме или да изсъхнем и да останем затворени в границите, или да се изпълним с хиляди удоволствия и да прекрачим границите.

— Чувам те как мислиш, Жо. Престани да се изповядваш пред съвестта си!

— Но…

— Престани, иначе ще започна да си мисля, че се целувам с монахиня!

Съществуват обаче граници, които са много опасни за преминаване, граници, които в никакъв случай не бива да прекрачваме, а сега аз правя точно това. Боже мой, колко е прекрасно да усещаш как те прегръщат здрави мъжки ръце.

— Защото… — плахо продума тя. — Струва ми се, че…

— Жозефин! Целуни ме!

Той я притисна силно, запушвайки устата й, сякаш искаше да я захапе. Целувката му беше заповедническа, груба, той я бутна към горещата вратичка на фурната, тя се опита да се отскубне, той отново я притисна, насила разтвори устните й, езикът му се мушна, завъртя се, сякаш да потърси плънката, която беше омесила с пръстите си, все едно облизваше пръстите й, вкусът на сливи изпълни устата му заедно със слюнката, Филип, простена тя, о, Филип, придърпа го, притисна устните му със своите. Откакто, Жо, откакто… той хвана бялата престилка, мачкаше я, запретваше я, продължаваше да притиска Жозефин към остъклената вратичка на фурната, проникваше в устата й, завираше се в шията й, разтваряше бялата й блуза, галеше пламналата й кожа, докосваше с пръсти гърдите й, притискаше уста до всяко местенце от кожата й, до което стигаше през блузата, през престилката, край на мъчителното му очакване ден след ден толкова дни.

Стреснаха се от избухнал гръмогласен смях в хола.

— Чакай! — пошушна Жозефин, отдръпна се. — Филип, не бива да…

— Не ми пука, ако знаеш само колко не ми пука!

— Не бива да започваме пак…

— Да не започваме? — извика той.

— Искам да кажа…

— Жозефин! Прегърни ме, изобщо не съм казал, че трябва да прекъсваме.

Каза го съвсем друг глас, съвсем друг мъж. Мъж, когото не познаваше. Тя се отпусна, обзета от непознато досега безгрижие. Той беше прав. Не й пукаше. Просто имаше желание да го направи отново. Това ли било да се целуваш? Както го описваха в книгите: земята се разтваря, планините се разцепват, отиваш на смърт с цвете в устните, тази сила, която я повдигаше от земята и я караше да забрави сестра си, двете си дъщери оттатък в хола, скитника с белега от метрото, тъжния поглед на Лука и я запращаше в обятията на един мъж. Но на кой мъж! Съпруга на Ирис! Тя се отдръпна, той я притисна отново, затвори я в прегръдката си, долепи я до себе си, от върха на пръстите на краката до шията, сякаш я закова завинаги и окончателно към себе си, шепнейки: „А сега край на приказките, тишина!“.