Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— О, не! Не беше нищо в сравнение с клетата госпожа Бертие…

— Комисарят ми каза съвсем друго. Помолих за среща и той ме прие.

— Нали знаете, в полицията доста преувеличават.

— Не ми се вярва. — Каза го строго, сякаш искаше да я разобличи: „Смятам, че лъжете“.

— Във всеки случай не е важно, не съм умряла. Тук съм и пия шампанско с вас!

— Не бих искал да нападне децата ни — продължи господин Льофлок-Пинел. — Няма да е лошо да помолим да ни изпратят някой полицай да пази входа на кооперацията за повече сигурност.

— Денонощно ли имате предвид?

— Не зная. Затова дойдох, за да говоря с вас.

— Защо ще направят подобно нещо само за нашата кооперация?

— Защото сте били нападната. Защо да го премълчаваме?

— Не съм убедена, че става дума за същия човек. Опасявам се от прибързани действия, от смесване на различни случаи…

— Госпожо Кортес…

— Можете да ме наричате Жозефин.

— Аз… не… предпочитам госпожа Кортес.

— Както желаете…

Бяха прекъснати от Шърли, която се прибра, следвана от Гари и Ортанс, натоварени с пакети, със зачервени носове и бузи от студа. Пляскаха с ръце в ръкавици, духаха на пръстите си, бутаха се, искаха и на тях да им налее шампанско. Жозефин ги представи. Ерве Льофлок-Пинел поздрави с поклон Шърли и Ортанс.

— Приятно ми е да се запознаем — каза той на Ортанс. — Майка ви често говори за вас.

Виж ти, пък аз да не зная, си каза Жозефин, никога не сме споменавали Ортанс. Голямата й дъщеря го дари с най-прекрасната си усмивка. Внезапно Жозефин осъзна, че Ерве Льофлок-Пинел бе разгадал характера на дъщеря й: Ортанс бе поласкана и щеше да му припише всевъзможни качества.

— Доколкото разбрах, учите мода?

Откъде ли е разбрал? — учуди се Жозефин.

— Да. В Лондон.

— Ако мога да помогна с нещо, кажете, познавам много хора от тези среди. В Париж, Лондон, Ню Йорк.

— Много благодаря. Няма да го забравя, бъдете сигурен! Освен това съвсем скоро трябва да се поогледам и да си намеря място за стажуване. Може ли да ми дадете номер, на който да ви позвъня?

Смаяна, Жозефин наблюдаваше как Ортанс ловко оплиташе в мрежите си Льофлок-Пинел, как се въртеше край него, бърбореше сладко, кимаше, записваше си номера на мобилния му телефон, благодареше му за любезно предложената помощ. Поговориха още малко за живота в Лондон, за предимството да говориш двата езика. Ортанс обясняваше как работи, донесе голямата тетрадка, в която събираше парчетата плат, които й харесваха, показа рисунките, които правеше, вдъхновена от разнообразните десени, материи, от случайни силуети на непознати от улицата.

— Всичко, което нарисуваш, трябва да си способен да го сътвориш, това е основният принцип в нашето училище.

Ерве Льофлок-Пинел задаваше въпроси, на които Ортанс отговаряше, без да бърза. Шърли и Жозефин се оказаха в ролята на статисти. След като той си тръгна, Ортанс възкликна:

— Тъкмо мъж за теб, мамо!

— Женен и баща на три деца!

— Какво от това? Можеш да спиш с него, без жена му да разбере, нали така? И без да го обсъждаш с изповедника си!

— Ортанс! — възнегодува Жозефин.

— Много е хубаво това шампанско. От коя година е? — осведоми се Шърли, за да разведри обстановката.

— Не зная! Сигурно пише на етикета.

Жозефин отговори разсеяно. Подмятанията на Ортанс за съседа не й се нравеха. Не бива да й позволявам, тя трябва да осъзнае, че любовта е нещо значимо, че човек не може да тръгне с първия срещнат.

— А ти, миличка, ти… влюбена ли си сега?

Ортанс пийна глътка шампанско и въздъхна:

— Най-после да си дойдем на думата! Back home! Пак високопарните приказки. Искаш да разбереш дали съм срещнала някой красив, богат и умен мъж, в когото съм лудо влюбена?

Жозефин кимна с надежда.

— Не — отвърна Ортанс след кратка пауза, за да засили напрежението. — Обаче… — тя протегна чашата към майка си, за да я напълни: — Обаче… Запознах се с един тип. Красив… Ама красив ти казвам!

— А, така ли? — попита Жозефин с изтънял глас.

Шърли следеше размяната на реплики между майката и дъщерята и кротко се молеше: „Не си мечтай, мила моя Жо, никога няма да излезеш на глава с дъщеря си!“. Гари се задоволяваше с ролята на наблюдател в очакване на сблъсъка, който се очертаваше жесток за сантименталната майка, каквато беше Жозефин.

— И колко продължи?

— Две седмици. Вкопчени един в друг, изживяхме страхотна неразривна страст…

— И после?… — не се предаде Жозефин.

— После вече нищо не ми трепваше. Край! Съвсем нищо! Пълна загуба на интерес. Представи си, един ден си вдигна крачола на панталона и какво да видя, носеше бели чорапки. Бели чорапки на космати прасци… да си повърнеш червата!