Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Звънът на телефона я изтръгна от мислите й. Тя протегна ръка и вдигна слушалката.

— Добър ден — поздрави, все още под впечатление на мрачните си мисли.

Обаждаше се Жозефин, по-малката дъщеря на Анриет Гробз.

— С Марсел ли искате да говорите? — осведоми се сухо.

И подаде слушалката на мъжа си.

Когато се жениш за мъж на тази възраст, трябва да го приемеш с всичкия му багаж. А Марсел не можеше да се оплаче, при него беше пълна програма: от кутийката с хапчетата до пълен дилижанс. Анриет, Ирис, Жозефин, Ортанс, Зое му бяха служили за семейство толкова дълго, че й бе невъзможно да ги изтрие от раз с едно замахване на гюдерията.

Марсел избърса устни и стана от масата, за да отиде до телефона. Жозиан предпочете да излезе от стаята. Отиде до мокрото помещение да вземе панера с прането. Зае се да разделя бялото от цветното. Домакинските задължения й се отразяваха добре. Анриет, Жозефин. Коя щеше да е следващата? Малката Ортанс? Онази, която караше мъжете да ходят на ръце?

— Беше Жо — съобщи Марсел от вратата. — Случило й се е нещо необикновено: мъжът й Антоан…

— Оня дето го изядоха крокодилите?

— Същият… Представи си, днес Зое получила по пощата картичка от него, изпратена преди месец от Кения. Жив е!

— И какво те засяга това?

— Юни месец се срещнах с Милен, любовницата на Антоан, за да й дам малко информация за бизнеса в Китай. Искаше да се захване с козметика, имаше финансов съветник някакъв китаец и се нуждаеше от полезна информация. Поговорихме си цял час, след което повече не съм й виждал очите.

— Сигурен ли си?

Погледът на Марсел заискри. Обожаваше да подклажда ревността на Жозиан. Така се подмладяваше, чувстваше се по-блестящ.

— Сто процента…

— И сега Жозефин иска да й дадеш адреса на онази мадама…

— Точно така. Имам го някъде в кабинета. — Той направи малка пауза, драсна с нокът по рамката на вратата. — Може да я поканим на вечеря някой ден, това момиче винаги ми е харесвало…

— Тя е по-стара от мен!

— Е ти пък сега! По-голяма е с една-две години.

— Една или две години повече си е повече! Освен ако не смяташ обратното — засегна се Жозиан.

— Ама аз я знам от съвсем малка, Душко! По онова време косата й беше вързана на опашчици и си играеше с диаболото! Хлапачката израсна пред очите ми.

— Имаш право! Днес нещо съм много нервна. Не зная защо… Толкова ни е добре, Марсел, толкова ни е добре, страх ме е да не ни се случи нещо гадно, нещо мрачно и черно, някой черен гарван да не ни връхлети ненадейно…

— Няма, няма! Ние сме си заслужили щастието. Просто сега дойде нашият ред да празнуваме и да се веселим.

— И откога животът стана морален? Откога стана справедлив? Ти къде си го виждал това чудо?

Тя сложи ръка на главата на Марсел и се зае да му масажира черепа. Той се отпусна в ръцете й, потръпвайки от удоволствие.

— Още любов, Душко, още любов… Толкова те обичам, че съм готов да дам левия си тестис за теб.

— А защо левия?

— Левият за теб, десния за Младши…

Ирис се пресегна за огледалцето си. Ръката й опипваше плота на нощното шкафче, но напразно. Вбесена, тя се надигна и седна в леглото. Бяха й го откраднали. Вероятно от страх да не би да го счупи и да си среже вените. Ама за каква ме вземат тия? За някаква луда, която ще се накълца на парчета? А нима нямам право да сложа край на живота си? Защо ми отказват тази последна свобода? То пък един живот, какво ли още да чакам от него! Свърши на четирийсет и седем години и половина. Бръчките се задълбочават, еластичността на кожата се губи, мазнинките се трупат по разни места. Отначало не се забелязват, крият се, докато си свършат поразиите. После, след като са те окарикатурили тук и там, след като си се превърнала в отпусната и тресяща се плът, продължават необезпокоявано унищожителното си дело. Установявам го ден след ден. С малкото си огледалце проверявам свивката зад коляното, шпионирам тлъстините, които се ширят. Няма да успея да ги прогоня, ако лежа по цял ден. Скапвам се в това легло. Жлътнала съм като капеща вощеница. Виждам го в очите на лекарите. Не ме поглеждат. Говорят ми, сякаш съм градуирана мензура, която пълнят с лекарства. Вече не съм жена, превърнала съм се в лабораторна стъкленица — тя грабна чашата и я тресна в стената. — Искам да се огледам! — изрева. — Искам да се видя! Върнете ми огледалото!

То беше най-близкият й приятел и най-големият й враг. Отразяваше дълбокия променлив блясък на сините й очи или разкриваше някоя бръчка. Когато го обърнеше към прозореца, я подмладяваше, обливайки я в светлина, ако го насочеше към стената, й лепваше десет години отгоре.