Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Точно в този момент забеляза отражението си в прозореца на кафенето.

Отначало не се позна.

Жозефин Кортес ли е тази жена?

Тази елегантна жена с красивото бежово манто с широки кадифени ревери в убито кафяво? Тази красива жена с черна лъскава коса, с фино очертани устни, със светнал, леко учуден поглед? Тя ли е? Щръкнала гордо на главата й, новата шапка предизвикателно показваше стила на новата Жозефин. Тя хвърли поглед към съвсем непознатата за нея жена. Приятно ми е да се запознаем. Колко сте красива! Изглеждате красива и свободна! Ужасно ми се иска да бъда като вас, искам да кажа, така красива и лъчезарна отвътре като отражението в прозореца. Наблюдавайки ви, изпитвам странното усещане, че имам двойник: вие и аз. А всъщност двете сме едно цяло.

Погледна колата пред себе си. Не я беше докоснала. Кубчетата лед се бяха разтопили, замъглявайки стените на чашата. Тя се поколеба дали да остави отпечатък от пръстите си по нея. Защо ли си поръчах кола? Мразя колата. Мразя мехурчетата, които гъделичкат носа ми отвътре като безброй червени мравки. Никога не зная какво да си поръчам, затова казвам „една кола“ като всички останали или „едно кафе“. Кола, кафе. Кола, кафе.

Тя вдигна очи към стенния часовник: седем и половина! Лука така и не дойде. Извади мобилния си телефон от чантата, набра неговия номер, попадна на телефонния секретар, който натъртено изговори „Джамбели“, разчленявайки сричките, и остави съобщение. Нямаше да се видят тази вечер.

Може би така е по-добре. Всеки път, щом си спомнеше скандала със сестра си, я обземаше отчаяние и силите я напускаха. Нямаше желание за нищо. Искаше й се да седне на тротоара и да наблюдава как минават покрай нея непознати, съвършено чужди хора. Задължително ли е да страдаш винаги когато обичаш някого? Това ли е откупът, който трябва да плати? Тя знаеше само да обича. Не знаеше как да накара другите да я обичат. Бяха две съвършено различни неща.

— Няма ли да си пиете колата, госпожо? — осведоми се сервитьорът, потупвайки се с подноса по бедрото. — Не е ли хубава? Да не би нещо да не й е наред? Да ви донеса ли друга?

Жозефин вяло се усмихна и поклати глава.

Реши, че повече няма смисъл да чака. Ще се прибере и ще вечерят двете със Зое. Преди да излезе, остави студена вечеря на масата в кухнята: бяло пилешко месо, салата от зелен боб, парче сирене с плодове и бележка: „На кино съм с Лука, ще се прибера към десет вечерта. Ще те целуна за лека нощ, обичам те, красавице моя, любов моя, мама“. Тя не обичаше да я оставя сама вечер, но Лука беше настоял да се срещнат. „Трябва да говоря с вас, Жозефин, много е важно.“ Жозефин сбърчи вежди. Точно това бяха думите му, тя беше забравила.

Звънна вкъщи. Предупреди Зое да я чака, ще вечерят заедно, и направи знак на сервитьора да й донесе сметката.

— Оставих я под чинийката, госпожо. Май не изглеждате никак добре!

Остави щедър бакшиш и излезе от кафенето.

— Ей, забравихте си пакета!

Тя се обърна и го видя да размахва колета на Антоан. Беше го оставила на стола. Ами ако наистина се окаже, че съм безсърдечен човек? Забравих останките от Антоан, предадох сестра си, изоставям дъщеря си, за да ходя на кино с любовника си, на какво ли още ще се окажа способна?

Тя пое пакета и го притисна до сърцето си под палтото.

— Само исках да ви кажа, че… много ме кефи капелата ви! — подхвърли сервитьорът.

Тя усети как ушите й пламнаха.

Жозефин се оглеждаше за такси, но напразно. Беше уцелила най-неподходящия час. По това време хората се прибираха у дома или излизаха на вечеря в ресторант, на кино или на театър. Реши да се прибере пеша. Валеше ситен леден дъжд. Тя продължи да прегръща с две ръце пакета, който носеше все така под палтото си. Какво ли ще правя с него? Не искам да го държа в апартамента. Ако Зое попадне на него… Ще го занеса в мазето.

Беше тъмно. Авеню „Пол Думер“ беше съвършено безлюдно. Тя вървеше с бърза крачка покрай стената на гробището. Стигна до бензиностанцията. Светеха само витрините на магазините. Тя четеше имената на улиците, които излизаха на авенюто, и се опитваше да ги запомни. Улица „Шльозинг“, улица „Петрарка“, улица „Шефер“, улица „Дьо ла Тур“… Бяха й казали, че Бриджит Бардо родила сина си в тази красива кооперация на ъгъла на „Дьо ла Тур“. Била изкарала цялата си бременност затворена вкъщи, с дръпнати пердета на прозорците: фотографите били накацали по клоните на околните дървета, дебнели от балконите. Съседните апартаменти били наети на безбожно скъпи цени. Била затворничка в собствения си дом. Ако случайно си покажела носа навън, някаква вещица я преследвала чак до асансьора, заплашвайки да й избоде очите с вилица, наричала я мръсница. Горката жена, помисли Жозефин, ако това е отплатата за славата, по-добре е човек да си остане анонимен. След скандала, който Ортанс предизвика по телевизията, журналисти правиха опити да влязат в контакт с Жозефин, да я снимат. Тя замина в Лондон при Шърли, а оттам двете избягаха чак на остров Мустик, в голямата бяла къща на Шърли. След като се върна, смени жилището и така успя да запази анонимността си. Знаеха я по име, но в пресата не се появи нито една нейна снимка. Понякога, когато казваше името си Жозефин Кортес, произнасяйки буква по буква, се случваше някой да вдигне поглед към лицето й и да благодари за хубавия роман. Получаваше единствено мили и трогателни прояви на признателност. Никой не беше я заплашвал с вилица в ръка.