Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Тя извади банкнотите от сутиена си и ги остави на масата.

После излезе навън като замаяна. Без пукната пара. Едва се замъкна до метрото и се прибра вкъщи много угрижена. Налагаше се да умножи дните с нула евро, за да плати на Шерюбин.

Три седмици по-късно отиде в парк „Монсо“ да потърси младата слугиня и я откри седнала на пейка да чете списание, докато сополанкото в количката беше потънал в изучаване на лепкава опаковка от карамел.

— Добър ден — поздрави тя и седна до девойката.

— Добър ден — отвърна момичето, вдигнало поглед от четивото си.

— Как прекарахте празниците?

— Горе-долу…

— Желая ви много щастие за новата година — добави Анриет, защото момичето не си даваше зор да поддържа разговора.

— Благодаря. И на вас…

— Какво прави той? — попита Анриет, посочвайки хлапето с върха на обувката си.

— Това е хартийката от карамелен бонбон — отвърна момичето и се наведе да обърше бузите на бебето, омазани с карамел. — Той обожава „Карамбар“, така се наричат тези бонбони. Чеше си зъбките с него…

— На мен пък ми се струва, че я лапна! — възкликна Анриет. — И хартийката заедно с бонбона!

— Опитва се да прочете смешката, написана върху опаковката!

— Нима може да чете?

— О, може и още как! Това хлапе върши чудеса! Не е за вярване. Не знам какво са си мислили, докато са го правили, но съм сигурна, че не са си дрънкали глупости!

Тя остави прислужницата да разказва за детето, за смайващия напредък, който бележи всеки ден, за дяволитото му изражение и за гневните му изблици, за зъбите му, за краката му, за красиво завъртените му изпражнения.

— Само дето не може да говори! И ако питате мен, и това ще стане съвсем скоро!

Анриет се стараеше да изглежда заинтересувана, изслуша още няколко изумителни случки за дете на тази възраст, след което я прекъсна.

Нямаше желание да се умилява при гледката на някакво отроче, което се лигавеше с хартийка от карамелен бонбон.

— А майката? Добре ли е? Вече не я срещам в парка…

— Ох, не ми се говори! Разболя се, няма сили да диша.

— Ама какво й е?

— Страхотна апатия.

— Как е възможно? С това огромно щастие, което изпълни живота й?

— Направо да се чуди човек! — отговори девойката и поклати глава… — По цял ден не става от леглото. Непрекъснато плаче. Прихвана я една сутрин. Събуди се, седна в леглото, понечи да стане, каза ми: май съм грипозна, чувствам се много слаба, вие ми се свят, и отново си легна… оттогава едва се влачи. Горкият господин не знае какво да прави! Главата му се покри с лишеи, постоянно се чеше и се чуди. Дори и малкият престана да гука. Потъна в четене, докопва всяко нещо, което му се изпречи пред очите, и да ви кажа, скоро ще започне да чете съвсем сам! След като няма кой да го забавлява, той се отегчава и си чете!

Анриет слушаше удивена. Само дето не разцелува въздуха, който дишаше. Значи има ефект! Също както изгореното, Жозиан щеше да изчезне с едно движение на магическата пръчица.

— Боже Господи! Но това е ужасно! — заяви тя с глас, който се стараеше да докара като съчувствен, но направо цвилеше от щастие. — Горкият господин!

Момичето кимна и продължи:

— Той се върти като обезумял. Тя лежи по цял ден, не иска никого да вижда, дори не позволява да дърпаме пердетата, очите я болят от светлината. Допреди Коледа креташе някак. На Коледа дори стана, имаше гости, но оттогава е направо ужасно!

Анриет четеше по устните на момичето комюникето за своята победа.

— Всичко остана на мен. Шетането, готвенето, прането и малкият! Не ми остава свободна минута! Освен когато го извеждам на разходка… тук малко си поемам дъх, мога да почета.

— Да ви кажа, има случаи на подобна депресия. Казва се следродова депресия. Поне по мое време така я наричаха.

— Отказва да отиде на доктор. Отказва всичко! Разправя, че в мозъка й пърхали черни пеперуди. Това са собствените й думи. Черни пеперуди!

— Боже мой! — откърти дълбока въздишка Анриет. — Дотам ли е стигнала!

— Нали ви казвам! Мен тая работа хич не ми харесва! Ама не може да се излезе на глава с нея! Твърди, че щяло да й мине от само себе си. Аз обаче ви казвам, че така няма да й мине, а по-скоро всички до един ще си заминем!

— О, не и Марсел, не! Той не! Толкова обича Жозиан — възпротиви се Анриет, която едва прикриваше радостта си.

— Колко мъже познавате, които издържат болежките на другите? За една-две седмици, да, може би, ама за по-дълго и дума да не става! А у нас колко седмици вече станаха! Няма да го бъде това семейство. Жалко за детето. Щото винаги децата са жертвите в такива случаи… — тя сведе поглед към бебето, което ги фиксираше настоятелно, сякаш се опитваше да разбере какво се говори над главата му.