Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Приключението така я развълнува, че вече не чувстваше никакъв глад.

Той беше дошъл отново. Седеше на тротоара с нахлупена шапка над очите, с тъмни очила, с парцалив шал на врата и жестоко осакатени ръце. Тя се стараеше да не го поглежда, за да не изпита вместо чудната тръпка на опасността терзания на съвестта, непривикнала на дребни кражби.

Преследването на нулевите разноски изпълваше дните й с невероятна страст и увлечение. Често забравяме да споменем сладострастието от дребните кражби, което изпитват бедняците, нарушавайки закона, тласкани от нуждата, мислеше Анриет. Забраненото удоволствие, което превръща в приключение всеки миг от живота. Ако не дай си Боже просякът се преместеше, щеше да й се наложи да си търси друга жертва. Затова бе решила да свива по някоя и друга монета и да му оставя и на него, колкото да оцелее. И за да не помисли някой, че го краде, подрънкваше с откраднатите монети все едно ги пуска в паничката, а не ги взема.

Въпросният ден, по-скоро сутрин, докато чакаше машата да загрее, тя се почуди дали слепецът все още е там и внезапно паникьосана при мисълта за прехраната си, рязко се изправи, нажежената маша падна върху бедрото й и я изгори жестоко. Заедно с нагорещеното до червено желязо отлепи цели парчета кожа. Потече кръв от раната. Тя изкрещя ужасена, слезе при портиерката, показа раната и я помоли да отиде до аптеката на ъгъла за някаква помада и за съвет от аптекаря. Тогава услужливата жена, на която в доброто старо време бе давала подаръците, които не й харесваха, я покани да влезе и набра някакъв телефонен номер с тайнствен вид.

— След няколко минути жестоката болка ще се успокои, а след седмица кожата ви ще стане отново розова и красива! — заяви тя, потупвайки телефона със съзаклятнически вид.

След което й подаде слушалката.

Стана точно така. Изгарящата болката утихна, мехурите и отоците спаднаха и кожата й се изглади като по чудо. Всяка сутрин Анриет се взираше в светкавично оздравялата рана.

Все пак намесата й струва петдесет евро и въпреки всичките й гримаси телефонната лечителка остана непреклонна. Такава беше тарифата. Анриет обеща да плати. По-късно, понеже разполагаше с ценния телефонен номер, тя се обадила на жената, която бе кръстила Вещицата. Благодари й, попита за адреса, на който да изпрати чека, и преди да затвори телефона, онази рече:

— Ако имате нужда от други услуги…

— Какво друго лекувате, освен изгарянията?

— Изкълчвания, ухапвания от насекоми, отравяния, вирусни кожни инфекции… — изброи онази монотонно списъка на предлаганите услугите. — Различни видове възпаления, бяло течение, екземи, астма…

Анриет я прекъсна. Една идея проблесна като светкавица в ума й.

— А душите? Занимавате ли се с душите?

— Да. Обаче вземам повече… гарантирано възстановяване на любовно чувство, лекуване на депресии, разваляне на магии, гонене на духове…

— А правите ли магии?

— Това е още по-скъпо. Защото трябва да се предпазвам, за да избегна ответния удар…

Анриет се замисли. И си уговори среща.

Един прекрасен ден точно преди коледните празници, които щяха да затвърдят самотата и безпаричието й, тя отиде при Шерюбин 9 9 От фр. cherubin — херувим, ангел. — Б.пр. . В една поовехтяла кооперация в XX арондисман. На улица „Де Виньол“. Без асансьор, със зелен лекьосан и тук-там прогорен мокет, миризма на готвено зеле, апартамент на третия етаж с надпис на звънеца: „Ако сте закъсали, звънете тук“. Отвори й дебела жена. Тя влезе в малкото жилище, което едва побираше едрата си собственица.

У Шерюбин всичко беше розово. Розово и сърцевидно. Възглавничките, столовете, рамките по стените, чиниите, огледалата и цветята от къдрава хартия. Дори на издутото лъскаво чело на Шерюбин се мъдреха напомадени къдрици, завити като сърчица. Дебелите й отпуснати ръце, бели като саламурено сирене, се подаваха от широката роба, увити в розов тюл. Имаше чувството, че се намира в панаирджийската каравана на дебела циганка.

— Донесла ли ми е снимка? — осведоми се Шерюбин, докато палеше розовите свещи, поставени на маса за бридж, застлана с розова покривка.

Анриет извади от чантата си снимка на Жозиан в цял ръст и я остави пред жената, от чиито едри гърди излизаше свистящ дъх. Лицето й беше бледо, косата — рядка. Вероятно от недостиг на хлорофил. Анриет се почуди дали тя изобщо излиза от къщи. Може би беше влязла един ден и вече не можеше да излезе предвид теснотията и натрупаните килограми?