Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Какво да направя? Да се разридая? Да се вкопча в него? Тези номера са минавали по твое време. Днес съжалението и състраданието не вървят. Всичко е съревнование, дори любовта. Нужна е енергия, самоувереност, апломб, а при мен това са все дефицитни стоки.

— Няма страшно. Ще свикнеш отново…

— При това никак не съм сигурна, че го обичам. Не обичам никого. Даже към сина си съм безразлична. За Коледа не го целунах. Нямах желание да го прегърна, да го целуна! Аз съм чудовище. Та за мъжа ми пък… — тя говореше с безгрижен тон, сякаш тези факти я развеселяваха, вместо да я опечалят.

— Кой те кара да го обичаш? Не, ти не си в час, клета моя дъще!

Ирис се извърна към майка си, защото разговорът започна да й става интересен.

— А татко — ти никога ли не си го обичала?

— Колко идиотски въпрос! Той беше мой съпруг, ние не си задавахме подобни въпроси. Омъжвахме се, живеехме заедно, не беше весело, но нямаше и за какво толкова да страдаме.

Ирис не си спомняше някога да е чувала родителите й да се смеят. Татко й се смееше самичък на остроумията, които измисляше. Беше особняк. Не заемаше никакво място, не се натрапваше, не беше приказлив, умря така, както живя: тихо и кротко.

— Във всеки случай — продължи Анриет — любовта е примамка за глупаците, измислена е, за да се харчат книгите, вестниците, билетите за кино. Всъщност тя е всичко друго, но не и романтична.

Ирис се прозя:

— Май е трябвало да се замислиш, преди да ни раждаш… Сега е малко късно, не намираш ли?

— Колкото до секса, който толкова ви вълнува, по-добре да не отваряме дума за него. Отвратително наказание, което се насилваме да понесем, за да задоволим мъжа, дето се гърчи отгоре ни.

— Става все по-интересно, давай. Ако целта ти е да ме накараш да се върна в болницата, си избрала най-правилния подход!

— Не ми казвай, че излизаш от клиниката, за да се влюбиш. Правиш го, за да заемеш отново мястото си в обществото, да се прибереш у дома, да се върнеш при мъжа си и сина си…

— При банковата си сметка и да я деля с теб! Ясно, разбрах. Опасявам се, че ще те разочаровам.

— Няма да те оставя да се сринеш в отчаянието. Прекалено лесно е да се огънеш! Ще се наложи да се вземеш в ръце, момичето ми! Разчитай на мен!

На устните на Ирис се изписа усмивка на кротко разочарование и тя извърна лице, красиво и тъжно, към улицата. Защо всички толкова искат от нея да се вълнува, да се мята насам-натам? Лекуващият лекар й беше намерил учител по гимнастика, който щеше да я посещава у дома, за да й помогне да се „включи отново в тялото си“. Какъв отвратителен език! Сякаш съм удължител, който да включат в контакта. Лекарят беше млад. Висок, кротък, с кестенява коса, с кръгли като топчета кафяви очи, с брада на меланхоличен бард. Точен и открит, за когото сме сигурни, че ще ни спести страданието. Обръщаше се към нея с „госпожо Дюпен“, а тя към него с „доктор Дюпюи“. Тя четеше в очите му точната диагноза, която той поставяше в момента, едва ли не виждаше наименованията на лекарствата, които възнамеряваше да й предпише. Нейният чар не му въздействаше. Преди да постъпя в тази дискретна клиника, все още ме харесваха. Мъжките погледи не минаваха през мен, както погледът на доктор Дюпюи. Майка ми е права, трябва да се стегна. Ще послъгвам леко, ще се изкарвам по-млада с пет години и ще запълвам лъжите с ботокс.

Тя бръкна в чантата си за пудриерата и я отвори да се огледа. Видя насреща си две големи и строги сини петна. Очите ми! Те ми останаха! Те ще са моето спасение! Очите не остаряват.

— Хубаво е да си навън! — заяви Ирис, успокоена, че красотата й не я беше изоставила.

След което отново извърна глава към улицата, залята от дъжда.

— Каква грозотия! Как може да живеят хора в тези клетки? Ясно ми е защо предизвикват пожари. Натъпкват хората в зайчарници и после се правят на учудени, когато те се разгневят…

— Добре си помисли. Ако не искаш да свършиш в един от тези многоетажни блокове, имаш интерес да се позакръглиш и да си върнеш мъжа. В противен случай ще се принудиш да откриеш тайното очарование на живота в предградията…

Ирис се усмихна уморено. Повече не отвори уста и извърна лице към стъклото на колата.

Никак не й хареса забележката ми, каза си Анриет, поглеждайки скришом упоритата физиономия на по-голямата си дъщеря. Всеки път, щом се сблъска с неприятната действителност, Ирис прави опит да я избегне. Никога не я посреща открито. Въображението винаги я пренася другаде. В идеален свят с магическа пръчица, която решава всички проблеми, изглажда всички трудности. Нежен и деликатен свят, в който от нея не се иска нищо друго, освен да се изявява. Готова е да слуша всякакви шарлатани, които искат да й продадат безбрежно щастие, без тя да положи и грам усилие. Готова е да се отдаде на господаря, който ще я удовлетвори, бил той Ботокс или Бог. Би могла да стане монахиня, да се затвори в манастир, само да не искат от нея да се бори. Тя, която дава вид на силна личност, всъщност се крепи на някаква жалка лъскава илюзия. Готова е на всичко, само да не нацапа ръцете си с грубата действителност. Независимо от всичко ще й се наложи да се поразмърда. Филип няма да се остави да бъде впримчен лесно. Каква странна жена. Дарява те с блестящата си усмивка, докосва те с изумителните си сини очи, но всъщност не те вижда. Усмивката, очите не излъчват топлина, не изразяват интерес. Тъкмо обратното, тя ги ползва като предпазни екрани. Обаче всички са запленени: толкова е красива. Като си помисля само, че става дума за моята дъщеря! Сякаш съм влюбена в нея. Както Кармен, която я чака вкъщи. Във всеки случай няма аз да платя за таксито. Това возене ще струва майка си и баща си!