Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Тя се втурна в антрето да вземе картичката и прочете адреса. Беше техният, нямаше грешка. Настоящият им адрес. Написан от неговата ръка. Не драснат от някоя любезна пощенска служителка.

Той знае къде живеят.

Мъжът с червеното поло от метрото не се беше качил случайно на влака от линия №6. Беше я избрал, защото е бил сигурен, че ще я срещне един ден.

Не бързаше за никъде.

Тя отпи от чашата и направи гримаса. Горчив, ужасно горчив чай! Беше го оставила да се запарва прекалено дълго време.

Телефонът в кухнята звънна. Подвоуми се дали да вдигне. Ами ако е Антоан? След като знае адреса, би следвало да знае и телефонния им номер. Не, не! Нали не фигурирам в указателя! Успокоена, тя вдигна слушалката.

— Сещате ли се за мен, Жозефин, или сте ме забравили?

Лука! Тя отговори с весел глас:

— Добър ден, Лука! Как сте?

— Колко сте учтива!

— Добре ли прекарахте празниците?

— Мразя това време на годината, когато хората смятат, че са задължени да си разменят целувки, да пекат гнусни пуйки…

Отново почувства вкуса на пуйката, затвори очи. Десет минути и половина усещане за разцепила се на две Земя, за скоростно щастие.

— Посрещнах Коледа с една мандарина и консерва сардини.

— Съвсем сам?

— Да. Така съм свикнал. Мразя Коледата.

— Понякога човек променя навиците си… Когато е щастлив.

— Колко вулгарно звучи!

— Както кажете…

— А вие, Жозефин, личи си, че за вас Коледата е била щастлива… — рече той със зловещ глас.

— Казвате го така, все едно не го мислите.

— Напротив, точно това мисля, Жозефин, познавам ви. Въодушевявате се от най-дребното нещо. А и спазвате традициите.

Тя се престори, че не забелязва снизходителния му тон. Не желаеше да влиза във война, искаше да разбере какво става в душата й. Нещо се разпадаше. Откъсваше се. Изсъхнало старо парче от сърцето. Тя разказа за огъня в камината, за блесналите очи на децата, за подаръците, за изгорялата пуйка, спомена дори за пълнежа с извара и сливи, сякаш предизвикваше някаква пикантна опасност, а всъщност усещаше само чувство на прелестно лукавство, на нова свобода, която избуяваше в нея. Осъзна, че вече няма никакви чувства към Лука. Колкото повече тя говореше, толкова повече той избледняваше. Красавецът Лука, който я разтреперваше, когато хващаше ръката й и я пъхаше в джоба на палтото си, се разтваряше като силует в мъглата. Влюбваш се и един ден се оказва, че вече не си влюбена. Кога ли бе започнало това разлюбване? Спомни си много ясно: разходката им край езерото, разговорът на момичетата, които тичаха за здраве, лабрадорът, който се изтръскваше от мазната вода, Лука, който не я слушаше. Именно в онзи ден любовта им изтля. Целувката на Филип при печката беше направила останалото. Неусетно за самата нея беше преминала от един мъж към друг. Беше свалила красивите одеяния от Лука и ги беше облякла на Филип. Любовта се беше изпарила. Ортанс се оказа права: отклоняваш се за миг, долавяш нещо и вече не ти се свива стомахът. Значи е било само илюзия, така ли?

— Искате ли да отидем на кино? Свободна ли сте довечера?

— Ами… Ортанс е тук и ми се ще да се възползвам, докато…

Той помълча. Беше го засегнала.

— Добре. Обадете ми се, когато сте свободна… ако не изникне някое по-интересно занимание.

— Лука, моля ви, съжалявам, но тя не си идва много често и…

— Ясно: нежното майчино сърце!

Подигравателният му тон нервира Жозефин.

— Брат ви по-добре ли е?

— Няма промяна…

— А…

— Не се чувствайте задължена да проявявате интерес към него. Учтивостта ви е прекалена, Жозефин. Прекалена, за да е искрена…

Тя почувства как гневът пламва в нея. Той се беше превърнал в натрапник, с когото нямаше желание да разговаря. Това чувство беше ново за нея и тя го прие с учудване и известна самоувереност. Можеше да подсили гнева и да го превърне в лост, който да изхвърли извън борда натрапника. Един мъж в морето на нейното безразличие. Тя се поколеба.

— Жозефин? Ало, там ли сте още?

Тонът беше подигравателен, небрежен. Тя си даде кураж и натисна лоста.

— Имате право, Лука, брат ви, който не ме нарича другояче освен „жалка глупачка“, а вие го намирате за съвсем нормално, изобщо не ме интересува!

— Той страда, не е в състояние да се приспособи…

— Това не пречи да ме защитите! Тъжно ми е, че никога не ме защитавате. А на всичко отгоре ми предавате всичките му изказвания по мой адрес. Сякаш изпитвате удоволствие да ме унижавате. Не ми се нрави поведението ви, Лука, това искам да кажа.