Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Думите се лееха, сякаш ги беше държала прекалено дълго затворени. Сърцето й блъскаше в гърдите и ушите й пламтяха от вълнение.

— Аха! Благочестивата монахиня се заинати!

И той започваше да говори като брат си.

— Довиждане, Лука… — каза тя, изчерпала красноречието си.

— Обидих ли ви?

— Мисля, че повече няма смисъл да си звъним. — Тя почувства, че набира височина. Повтори с желание думите й да прозвучат с необходимото безразличие и тежест, от което буквално се опияни: — Довиждане. — И затвори.

Погледна телефона, все едно беше оръжие на престъпление, изненадана от дързостта си, обзета от смътно чувство на уважение към тази нова Жозефин, която затвори телефона на един мъж. Аз ли съм тази жена? Аз ли постъпих така? Високо се разсмя. Скъсах! За пръв път в живота си скъсах с мъж! Осмелих се. Аз, смотанячката, която всички пренебрегват, абонираната за всякакви изгубени каузи, която зарязват заради някаква маникюристка, на която оставят непосилни дългове, която унижават и манипулират, аз го направих.

Тя вдигна глава. Беше много рано да си говори със звездите, но едно беше сигурно — тази вечер щеше да им го разкаже. Щеше да им разкаже как беше изпълнила обещанието, дадено на самата себе си: никога вече никой нямаше да я прави на нищо, никога никой нямаше да я смазва с презрението си, да я обижда, без тя да се защити. Беше удържала на думата си.

Втурна се да събуди Шърли, за да й съобщи хубавата новина.

Анриет Гробз слезе от таксито, подръпна смачканата си рокля от сурова коприна, наведе се от страната на шофьора и го помоли да я изчака. Мъжът измърмори, че не може да си губи времето и си има друга работа. С рязък тон Анриет му обеща щедър бакшиш, той кимна и настрои на честотата на служебната радиостанция. „Предлагам му пари, за да седи и да ме чака, а той мрънка! — изсумтя Анриет, потропвайки по чакълестата алея с обувките си с квадратни токове. — Мътните да ги вземат тези лентяи!“

Тя идваше да прибере дъщеря си. „Стига вече, достатъчно време си почива, няма да гниеш повече в тази клиника, това твоето си е чиста проба самосъжаление; стягай куфара и се приготви да си вървиш вкъщи“ — я беше предупредила по телефона.

Лекарите бяха дали съгласието си, Филип беше платил разноските, Кармен я чакаше у дома.

— Какво ще правя отсега нататък? — попита Ирис, след като се настани в таксито с ръце на коленете. — Освен да отида на свястна маникюристка… — и пъхна китките си под чантата, за да прикрие изпочупените нокти. — Добре си бях в малката стаичка. Никой не идваше да ме безпокои.

— Ще се бориш. Ще си върнеш мъжа, положението в обществото и красотата, която очевидно си пренебрегнала. Станала си кожа и кости! Човек ще се пореже, ако рече да те прегърне. Жена, която се изоставя по този начин, е жена без бъдеще. Прекалено си млада, за да се правиш на отшелница.

— Свършена съм — отвърна Ирис спокойно, сякаш установяваше неоспорим факт.

— Дрън, дрън! Малко гимнастика, някое и друго килце отгоре, лек грим и си връщаш мъжа. Мъжете се ловят с хубав кючек. Научи се да въртиш ханша!

— Филип… — въздъхна Ирис. — Той просто не знае какво да прави с мен. Щом вече не си обичана, не бива да се пречкаш. Трябва да направиш така, че да бъдеш забравена, да се свиеш и да се смалиш възможно повече, за да забавиш падането. Да изчакаш, докато мъжът те забрави, докато забрави за какво се е настроил срещу теб. Да се надяваш, че отново ще те приеме, след като бурята утихне.

— Насили се малко!

— Вече няма желание…

— Длъжна си да събудиш това желание, в противен случай ще свършиш като мен: да носиш бодливи пуловери, да ядеш консерва тон в прокиснал сос и грах с намалени цени!

Ирис се поизпъчи, в погледа й блесна игриво пламъче.

— Затова ли ме прибираш? Защото си останала без пари и се надяваш Филип да те измъкне от неприятното положение?

— Аха! Ето, видя ли, чувстваш се по-добре, започваш да приличаш на предишната Ирис!

— Не идваше много често да ме посещаваш в клиниката. Твърде забележимо отсъствие.

— Клиниките ме депресират.

— И внезапно се появяваш, защото имаш нужда от мен, по-точно от парите на Филип. Направо отчайващо!

— Отчайващото е, че ти се отказваш, докато Жозефин се кипри и се надува. Ходила е на обяд у свинята Марсел. Под ръка с мъжа ти!

— Зная, той ми каза… Не се крие, дори не си прави труда… Предпочитам да ме лъже, за да имам някаква надежда. Бих могла да кажа, че ме щади, че все още държи на мен.

— И ти го допускаш?