Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Той я погледна, сякаш не беше я виждал досега, не познаваше тази решителна и сурова Жозефин.

— Не зная какво да кажа. Може би си права… Може би не си…

— Напротив, опасявам се, че съм права. — Беше се отдръпнала и го гледаше, скръстила ръце пред гърдите си. — Предпочитам да страдам сега. Напълно и изцяло… вместо да изтлявам бавно и продължително.

— Щом така искаш…

Тя кимна, притисна гърдите си с ръце, за да не ги протегне към него. Отдръпна се отново. В същото време се молеше: ще възрази, ще ме накара да замълча, ще ми затвори устата, ще каже: луда ли си, скъпа моя, обична моя, която хвърчи в небесата, защо ми говориш такива неща, лудичката ми, спомни си. Той се взираше в нея неподвижен, с мрачен поглед, и в този поглед като на филм минаваха последните дни, прекарани заедно, пръстите, които се докосваха под масата, ръцете, които се преплитаха в тъмния коридор, потайните нежности, докато си откачаха палтата или отваряха вратата, вземаха ключовете, целувките, изразени отдалече само с движение на устните, и предългата целувка пред фурната с вкус на синя слива и фин коняк от пълнежа… Образите преминаваха пред нея като ням филм в черно-бяло и тя четеше тяхната история в очите му. После той мигна, филмът свърши, той прокара пръсти през косата си, сякаш да попречи на ръката си да я докосне, и без да пророни нито дума, излезе. Спря на прага за миг, за да каже нещо, но се отказа и затвори вратата зад себе си.

Чу го как викна сина си:

— Алекс, промяна в програмата, прибираме се у дома.

— Ама още не сме догледали „Семейство Симпсън“, тате! Остават ни десет минутки!

— Не! Веднага! Вземи си палтото…

— Десет минути, тате!

— Александре!

— Не е гот!

— Александре!

Беше повишил тон. Повелителен, суров глас. Жозефин изтръпна. Този глас й беше непознат. Непознат й беше и мъжът, който даваше заповед и очакваше подчинение. Тя се вслуша в последвалата тишина с надеждата, че вратата ще се отвори, че той ще се върне да каже: Жозефин…

Кухненската врата се открехна. Жозефин се хвърли напред.

Александър провря глава в пролуката.

— Чао до скив, Жо! — каза, без да я поглежда.

— Довиждане, миличък.

Тя чу как се тресна входната врата. Чу гласа на Зое: „ама защо си тръгнаха? Още не бяхме доизгледали «Семейство Симпсън».“

Жозефин захапа юмрук, за да не завие от мъка.

На другата сутрин получи по пощата картичка от Антоан. С клеймо на пощата в Момбаса. Написана с дебел чер флумастер.

Честита Коледа, малките ми съкровища. Много си мисля за вас, много ви обичам. Аз съм добре, но ми е още рано да пътувам и да дойда при вас. Пожелавам ви новата година да е пълна с изненади, с любов и успехи. Целунете мама от мен. До много скоро.

Жозефин се взря в почерка: беше наистина на Антоан. Той винаги едва драсваше ченгелчетата на „ж“-то, не си даваше труда да ги изпише, а „с“-тата бяха свити като стъпала на китайка, стегнати в бинтове.

Сетне премести поглед на пощенското клеймо: 26 декември. Този път не можеше да се каже, че е някакво старо писмо отпреди да загине. Тя прочете картичката няколко пъти. Насаме с почерка на Антоан. Шърли и Гари се бяха прибрали късно снощи, момичетата още спяха. Тя остави картичката на масичката в антрето и отиде да си направи чай. Докато чакаше да заври водата, облегната до бадемовозеления електрически чайник, за да не изпусне лекото бълбукане, в ума й изникна въпрос: защо Антоан не праща никакъв адрес или телефонен номер, на който да се свържат с него?

За втори път пишеше, без да посочи адрес. Каквото и да е: имейл, до поискване, телефонен номер, хотел. Да не би да се опасява, че някой ще го открие и ще му търси сметка? Толкова ли е обезобразен, че се страхува да не ги отврати? Ако живее в Париж, дали не изпраща писмата до приятелите си от „Крокодил Кафе“ в Момбаса, за да ги пускат те и момичетата да вярват, че е още там? Или всичко това е просто измама и той е мъртъв, наистина мъртъв? В такъв случай… кой има интерес да ги кара да мислят, че е жив? И защо?

За да я плаши? Да й измъкне пари? Сега е богата жена. Поне така твърдяха вестниците, когато отразяваха успеха на книгата и не пропускаха да пишат за милионите, които авторката била спечелила.

Дали е разбрал, че тя е истинският автор на „Смирената кралица“? Ако не е умрял, чете вестници. Или ги е чел, когато се разрази скандала, който Ортанс предизвика по телевизията. В такъв случай можеше ли да има връзка между нападението, на което тя стана жертва, и „възкръсването“ на Антоан? Защото, ако нещо й се случеше, щяха да я наследят дъщерите й. Двете те и Антоан.