Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Ето това е истинският Льофлок-Пинел, както го зная… Не се е променил. Докъде стигат хората понякога! — заяви Филип, затваряйки вратата на апартамента.

— Явно са на ръба на силите си — въздъхна Жозефин. — Накъдето и да погледнеш, се натъкваш на насилие. Чувствам го всеки ден по улиците, в метрото, сякаш хората не могат повече да се понасят. Сякаш животът ги е прегазил и те са готови да смажат съседа, за да оцелеят. Нападат се за нищо, готови да се хванат за гушите. Страшна работа. Преди не се страхувах толкова…

— Не ми се мисли на какво е подложено горкото хлапе! — отвърна Филип.

Седяха в кухнята, момичетата и Александър бяха в хола да гледат телевизия.

— Каква злоба имаше в гласа му… Помислих, че ще го убие.

— Хайде и ти, недей да преувеличаваш!

— Напротив, уверявам те. Чувствам омразата, яда, които витаят във въздуха. Прониква навсякъде.

— Хайде, хайде! Ще си отворим бутилка хубаво вино, ще си направим вкусни спагети и ще забравим за всичко! — предложи Филип и я прегърна.

— Не съм сигурна, че ще е достатъчно — отговори с въздишка Жозефин и се напрегна.

Неприятното чувство витаеше във въздуха и сякаш я заметна с тежко черно палто. Губеше равновесие. Вече не беше сигурна в нищо. Нямаше и желание да се облегне доверчиво на гърдите му.

— Не прекалявай! Просто е вбесен! Не бих могъл да те заведа на футболен мач — ще изпаднеш в ужас!

— Плача на телевизионната реклама на „Нестле“ за семейство Рикоре! Искам да съм част от семейство Рикоре… — тя се извърна към него с треперлива усмивка в желанието си да го накара да разбере отчаянието, което я парализираше.

— Тук съм, ще те пазя… щом съм с теб, няма от какво да се страхуваш — каза той и я прегърна.

Жозефин разсеяно се усмихна. Мислеше за друго. Сцената, на която бе присъствала, приличаше на семейна разправия. Грубост, крясъци, жест, който напомняше нещо отдавнашно. Тя ровеше в паметта си, искаше да си припомни. Не намираше нищо, обаче се чувстваше застрашена. Още някоя загадка от детството й, която се канеше да изплува? Да я въвлече в нова драма? Колко ли драми децата потискат, за да избегнат страданието? Нали за цели трийсет години самата тя беше забравила, че майка й за малко не я удави. Тази вечер във входа на кооперацията, пред огледалата и зелените растения, се бе появила друга опасност. Препускаща мрачна сянка, която се крепеше на една-единствена нотка и я беше вледенила от ужас. Една-единствена нотка. Тя потръпна. Никой не е в състояние да разбере безмълвното насилие, което ме заплашва. Как да обясня този призрачен пълзящ страх, който няма име, но ме завладява? Само аз зная за него. Никой не може да ми помогне. Никой не може да разбере. Човек винаги е сам. Крайно време е да престана да си разказвам сладникави истории за самоуспокоение, да престана да търся убежище в прегръдките на чаровни мъже. Това не е решение.

— Какво става, Жозефин? — попита Филип, в погледа му се четеше безпокойство.

— Не зная…

— Можеш да ми казваш всичко, ти го знаеш.

Тя тръсна глава. Като удар от кинжал в нея се забиваше неумолимата убеденост, че е в опасност. Не знаеше откъде идва тази убеденост. Погледна го и му се ядоса. Как може да е толкова самоуверен? Толкова самоуверен по отношение на мен? Толкова уверен, че е достатъчен, за да ме направи щастлива? Нуждата му да я предпазва приемаше като натрапване, заявлението му да я защитава — като непоносимо високомерие.

— Грешиш, Филип. Ти не си решение. За мен ти си проблем.

Той я изгледа смаян.

— Какво те прихваща?

Тя говореше, втренчена пред себе си, сякаш четеше в голяма книга, голямата книга на истината.

— Ти си женен за сестра ми. Скоро ще си заминеш за Лондон; преди това ще отидеш да видиш Ирис, тя ти е жена, нормално е, но ми е сестра и това не е нормално.

— Жозефин! Престани!

Тя му направи знак да замълчи и продължи:

— Нищо не може да се случи между нас, никога. Бяхме се размечтали. Изживяхме приказка, коледна приказка, да, обаче… Аз се приземих и здраво стъпих на земята. Не ме питай как, не зная.

— Но… тези дни ти изглеждаше…

— Тези дни сънувах… Току-що го осъзнах… сега.

Ето какво означаваше нещастието, което беше усетила да я покосява внезапно, размахало черната си остра ножица. Трябваше да се откаже от него и всяка дума за раздялата беше удар право в сърцето. Тя отстъпи една крачка, втора, заяви:

— Само имай смелостта да ми кажеш, че не е така! Дори ти не си в състояние да го промениш. Ирис винаги ще бъде между нас.