Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Колко голямо е било?

— На възрастта на Младши… Майката се обърнала към детето, вдигнала го високо и му казала: „Красавецо, сине мой, заради теб ще приема смъртта, въпреки че не заслужавам подобна присъда, но кой би искал да повярва на истината?“.

— И какво е станало?

— „Ти няма да умреш заради мен — възкликнало детето. — Аз зная кой е моят баща и зная, че ти не си съгрешила.“ При тези думи седналите наблизо жени, които присъствали на процеса, се удивили, а съдията, опасявайки се, че не е чул добре, помолил детето да обясни. „Тя няма да бъде изгорена! — гръмогласно се провикнало то. — Защото, ако изгорят на кладата всички, които са се отдавали на други освен съпрузите и съпругите си, няма да остане жив човек от тук присъстващите!“

— Толкова добре ли се изразявало?

— Така пише в книгата… И накрая добавило: „Освен това аз познавам по-добре баща си, отколкото вие вашия!“ — което принудило съдията да оправдае майката.

— Съчинихте тази история, за да ме успокоите, нали?

— В никакъв случай! Има я в романите за рицарите на Кръглата маса.

— Хубаво е човек да е начетен. Аз не се изучих достатъчно.

— За сметка на което сте наясно с живота. Което е по-полезно от всякакви дипломи!

— Вие сте мила. Случва ми се да съжалявам, че не съм достатъчно културна. Но това не може да се навакса!

— Разбира се, че може! Вярно е толкова, колкото е вярно, че две и две правят четири!

— Това го знам…

И Жозиан успокоена ръгна приятелски в ребрата Жозефин, я тя се изненада, леко се стъписа, след което й отговори със същото.

Ето как двете се сприятелиха.

Седнали на леглото, те се заприказваха, докато закопчаваха блузите си с жабо. За малките деца, за порасналите деца, за мъжете, които се смятат за пораснали, а всъщност са малки, както и за обратния случай. Беше от тези разговори, когато си бъбриш за това-онова и другият се разкрива, когато с наострен слух очакваш думата, която ще отприщи откровенията или неочаквано ще ги прекъсне, когато, скрито зад кичур коса, окото дебне дали усмивката ще разцъфти, или ще изчезне. Жозиан оправи жабото на блузата на Жозефин, която прие жеста. В стаята обстановката беше спокойна и разнежваща.

— Приятно е у вас…

— Благодаря — отговори Жозиан. — Да ви призная, безпокоях се при мисълта за посещението ви. Не ми се щеше много да се срещна с вас. Не си ви представях такава…

— Представяхте си ме по-скоро като майка ми, нали? — отвърна Жозефин с усмивка.

— Не харесвам много майка ви.

Жозефин въздъхна. Не искаше да говори лоши неща за Анриет, но й беше ясно какво чувства Жозиан.

— Отнасяше се с мен като с прислужница!

— Вие обичате Марсел, нали? — попита Жозефин тихо.

— О, да! В началото ми беше трудно. Беше прекалено мил, аз бях свикнала с лошите и грубите. Любезното отношение ми изглеждаше съмнително. А впоследствие… той е толкова чистосърдечен, че когато ме погледне, се чувствам като къпана. Той ме пречисти от мизерията. Любовта ме направи по-добра.

Жозефин помисли за Филип. Когато ме погледне, се чувствам като великанка, красива, смела, безстрашна. Десет минути и половина чисто щастие, тя не преставаше да си прожектира наум филмчето за целувката с мирис на пуйка. Изчерви се и мислите й отново се върнаха към Марсел.

— Дълго време беше нещастен с майка ми. Тя не се отнасяше добре с него. Страдах заради него. Откакто престанах да се виждам с нея, се чувствам много по-спокойна.

— Отдавна ли?

— Станаха почти три години. След като Антоан ни напусна…

Жозефин си припомни сцената у Ирис, когато майка й я бе размазала с презрението си. Горката ми дъщеря, неспособна да задържи един мъж, пък бил той и най-жалкият, неспособна да печели пари, неспособна да успее в живота, как ще се справиш сама с тези две деца? Този ден тя се разбунтува. Изля пред нея всичко, което й се бе насъбрало в душата. Оттогава не бяха се виждали.

— Пък моята майка умря. Ако можем да я наречем майка… Никога не ме прегърна, никога не ме целуна, само кавги и шамари! Плаках на погребението й. Тъгата е като любовта, не е нещо, което можеш да изкомандваш. На гробището, застанала над изкопа, си казах, че това е моята майка, че и нея я е обичал мъж, който й е направил деца, че и тя се е смяла, пяла, плакала, имала е надежди… Изведнъж се очовечи.

— Зная, понякога и аз си казвам същото. Че трябва да се одобрим, преди да е станало прекалено късно.

— Внимавайте с нея! Не трябва да сте прекалена добрячка, за да не станете глупачка!