Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— И сега си на сухо! Ходи ли на доктор?

— Не.

— А с госпожа Сюзан видя ли се?

— Също не!

Марсел Гробз се надигна разтревожен. Положението беше сериозно, щом и госпожа Сюзан беше нежелана. Госпожа Сюзан беше предсказала подписването на договора с китайците, преместването в големия апартамент, раждането на Младши, отпадането на Анриет и дори смъртта на близък, изчезнал в острозъбата паст на някакво чудовище. Госпожа Сюзан затваряше очи и виждаше. Окото лъже, твърдеше тя, човек вижда по-ясно със затворени очи, истинското виждане идва отвътре. Никога не грешеше и когато не виждаше нищо, го казваше. За да е сигурна, че ще запази дарбата си неопетнена, не искаше пари.

Печелеше си хляба като педикюристка. Човъркаше хорските крака, премахваше умрелите кожни клетки, въртеше майсторски пемзата, режеше мазоли, преслушваше органите, почукваше, натискаше тук и там и докато пръстите й сновяха по ходилата и кокалчетата, тя нахълтваше в душите и тълкуваше съдбата. С едно натискане на свода на ходилото стигаше до жизненоважни органи и разбулваше добротата или низостта на човека, чийто крак държеше. Диагностицираше светлите флуиди на щедрите сърца, синята пъпка на интригантите, язвителната жлъчка на проклетите, жълтеникавата лимфа на ревността, бъбречните камъни на скъперника, червения съсирек на сластолюбеца. Приведена над трите клиновидни кости, тя проникваше в душата и четеше бъдещето. Пръстите й шаваха нагоре-надолу, тя мрънкаше някакви несвързани изречения. Трябваше да наостриш слух, за да доловиш прорицанието. Когато беше важно, тя се поклащаше надясно-наляво и повтаряше в кресчендо предписанието на гласа, който идваше от висините и й шепнеше в ухото. Така Жозиан беше научила, че ще се сдобие със син, „хубаво снажно момче с огнена глава, сребърни слова, платинен ум, от устата му ще тече злато и здравите му мишци ще разклатят колоните на храма. Не бива да му се противоречи, защото мъжът ще се надигне много скоро от бебешките пелени“.

Случваше се също, след като е прибрала клещичките, пиличките, четките за полиране, мехлемите и маслата, да стане и да каже: „Мисля, че няма да се върна, душата ви е много грозна, от вас лъха воня на сяра и на гнило, същински труп“. Размекнат на кушетката от разните процедури, клиентът негодуваше и наблягаше на неопетнената си белота. „Не настоявайте — добавяше госпожа Сюзан, — покайте се, поправете се и тогава може би ще дойда да ви размачкам ходилата.“

Един път месечно госпожа Сюзан пристигаше с куфарчето и острата си физиономия на лечителка на душите. След някоя финансова непочтеност или извъртян гаден номер Марсел отказваше да положи стъпало в ръката на непогрешимата ясновидка, защото най-важното за него бе да запази ненакърнено нейното уважение. В тези случаи госпожа Сюзан му обясняваше, че в безмилостния свят, в който се движим, понякога се налага да прибегнем до оръжията, с които си служи конкуренцията, и ако не ощетяваме по-слабите, измамата ще ни бъде простена.

— Все едно съм изгребана отвътре — продължи Жозиан. — Не съм на себе си. Раздвоена съм. Виждаш ме пред теб, но всъщност ме няма.

Марсел Гробз слушаше и не вярваше на ушите си. Никога Душката не беше приказвала такива работи.

— Да не си изпаднала в депресия?

— Възможно е. Не бях чувала дори за такава болест. Подобно нещо не беше за хора като нас.

Той беше озадачен. Сложи ръка на челото на Жозиан и поклати глава. Нямаше температура.

— Може би е лека анемия? Ходи ли на изследвания?

Жозиан изкриви уста отрицателно.

— Ми да, ще трябва да започнеш оттам…

Жозиан се усмихна. Изглеждаше обезпокоен добродушният й дебеланко.

Разтревоженото му изражение й напомни, че тя беше вечните му снегове. Достатъчно беше да го погледне, за да се успокои.

— Я ми кажи, Марсел, ти все още ли ме обичаш като Дева Мария, която би пъхнал в леглото си?

— Съмняваш ли се, Душко? Продължаваш ли да се съмняваш?

— Не. Но ми е приятно да го чувам… Щото, след като непрекъснато сме заедно, може да започнем леко да си омръзваме.

— Искаш ли да ти кажа нещо, Душко, няма ден, чуваш ли, няма ден, в който, отваряйки очи, най-напред да не отправя благодарности там горе за огромното щастие, което ми бе дадено да те срещна.

Седяха на леглото, облегнати един на друг. И обсъждаха странната болест, която беше връхлетяла Жозиан, тази слабост, която я обземаше и от която й секваше всякакво желание, апетит, стремеж, всичко, което я поддържаше жива и бодра от детските години.