Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Беше гадно време! Тя дебнеше с четири очи всеки бакшиш, за да скърпи месеца и да изкара с мизерната заплата. Прескачаше вечерята, за да пази линия и портмонето от харчове. Не вдигаше телефона, когато на дисплея се изписваше номера на банката, и припадаше при вида на всеки плик с изписан адреса с печатни букви. И това ако е живот! Стигнала бе дотам сериозно да обмисля възможността да проституира един-два пъти седмично, само и само да оцелее. Имаше приятелки, които се пускаха на лов по интернет. Беше се подковала психически, така поне ти си решаваш, избираш си клиента, глезотиите, продължителността на срещата, заплащането. Ти си си шеф. Със собствена малка фирма. Няма кой да те изнудва. Прас-прас, ни чул, ни видял. А имаше ли друг начин да се справи? Откъде пари за наем, данъци, местни такси, осигуровки, таксата за телевизора, сметките за газ, ток, телефон с грошовете, които изкарваше? Чувстваше как погледите на мъжете шарят по деколтето й. Лигите им капеха. Тя ги наричаше псета Рантанплан като четириногия герой от комиксите за Лъки Люк. Почти беше готова да се огъне пред разпален Рантанплан с дебел портфейл, когато се появи Антоан Кортес.

В ролята на спасител. Антоан Кортес, безупречният и безстрашен рицар, който й разказваше за Африка, за големите хищници, за ловджийски биваци, за нощни стрелби, за печалби и преуспяване, дъвчейки парчето киш, затоплено в микровълновата печка, преди да я обладае на кувертюрата от бяло пике.

След това дойде Африка. Фермата за крокодили в Килифи, между Момбаса и Малинди. Върховната тръпка. Плажовете с белия пясък. Крокодилите. Крокодилите. Изумителните планове. Къщата с прислугата. Нищо не пипваш, просто сядаш на масата! Дъщерите на Антоан им гостуваха. Бяха сладки. Най-вече Зое, по-малката. Тя й шиеше дрехи, направи й цял гардероб, навиваше косата й на букли, истинска кукличка. Отначало по-голямата се държеше с нея високомерно, но тя успя да я прикотка. Когато бяха при тях, нещата вървяха. Дори много добре. Беше луда по малките. Едва се сдържаше да не ги задуши с целувки. Особено Ортанс, която не понасяше да навлизат в личното й пространство. Водеше ги на плажа на пикник, носеше кошницата, препълнена с любимите им сандвичи, с прясно изцедени сокове, със сочни манго и ананаси. Играеха на карти, сервираха си, надвикваха се до прегракване. Припомни си за месото от лос със сладки картофи, което буквално се беше карамелизирало на дъното на тенджерата и се оказа невъзможно да го остържат, направо бетон! Ортанс кръсти злополучното ястие „уапити“. Кога ще готвим пак „уапити“? — внезапно се провикваше тя вкъщи. Ще те помоля да не го споменаваш пред баща ти, той и без това твърди, че съм кръгла нула в готвенето, настоя Милен, ще си остане наша малка тайна, нали? Добре, но какво печеля, беше отвърнала Ортанс. Ще ти залепя изкуствени мигли да ти покажа как очите ти да станат големи като на сърна и ще ти направя френски маникюр. Ортанс протегна ръце.

През останалото време… По цели дни не пипваш нищо, освен да четеш списания и да си правиш ноктите. Чакаш Антоан, легнала в хамака. Антоан, който бачкаше, обезверения Антоан, Антоан, който искаше да запрати всичко по дяволите. Трудностите заради онези гадни животни, които отказваха да се размножават и изяждаха гледачите. Господин Уей, който заплашваше Антоан. Антоан, който не искаше да работи повече. Антоан, който беше започнал да пие. Тя се отегчаваше в хамака. Ако продължавам да си пиля ноктите, скоро ще ми останат чуканчета вместо ръце! Аз не съм научена на безделие! Гореше от желание да работи, да печели пари. Той се подиграваше, наливаше се. Тогава тя взе нещата в свои ръце. Седнала на бюрото му, водеше счетоводството, записваше цифрите в голямата тетрадка, проследяваше приходите, отчисленията, печалбите, беше се научила как се прави бизнес. Имитираше почерка на Антоан, ченгелчетата на „м“-то дълги и тесни, „о“-то сплескано, остро „с“ в края на думите. Подписваше се като него. Драс, готово! Господин Уей така и не се усети. До трагичния ден, в който…

Тя махна с ръка, за да прогони ужасния спомен. Жестоко, жестоко, забрави го, миличка. Тя потръпна, тръсна глава. Посегна към ниската масичка, взе си цигара. Запали я, дръпна. Беше нововъведение. Противопоказно за кожата на лицето. Беше кръстила козметичната си линия „Бел дьо Пари“ и картонената кутийка на фон дьо тена „Лис дьо Франс“ беше красиво украсена с релефна бяла лилия.

Рекордни продажби! Продуктът, който избелва, заглажда, заличава несъвършенствата и гримира, четири в едно! Когато живееше в „Кроко Парк“ и си блъскаше ума с какво да се занимава, й хрумна идеята за козметичните продукти. Красотата беше нейната сфера. Беше кокетна и обичаше изобразителното изкуство. Особено Реноар с неговите дебели розовобузести жени. Те впечатляваха, неслучайно от тях тръгва импресионизмът и все още се говори за тях. Беше споделила плановете си с Антоан, а той само сви рамене. Тогава спомена пред господин Уей, той й предложи да му предостави своя „бизнес план“. Господи, какво ли е това чудо? — се беше втрещила тя.