Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Трябваше да му даде едно писмо, за да го пусне в пощата. Тя стана, отиде до разкошното си писалище от плавей. Отгоре стояха на видно място снимките на Ортанс и на Зое, отвори чекмедже, извади папка. Правеше ксерокопие на всяко писмо, за да не се повтаря. Въздъхна. Загриза капачето на химикалката. Трябваше много да внимава за правописни грешки. Затова не пишеше дълги писма.

— За кога си ги поканил? — попита Жозиан, когато излезе от банята, разтривайки кръста си.

От две седмици насам си беше развалила съня. Вратът й беше като гипсиран и гърбът я болеше, сякаш в него се забиваха ножове — като в цирка, когато се целеха с нож по жива мишена.

— Дванайсет и половина! И Филип ще дойде с тях. И Александър. И някаква си Шърли със сина си Гари. Идват всички! В гърдите ми клокочи върховно щастие. Ще те представя официално, малка моя кралице. Този първи януари ще бъде велик ден, казвам ти!

— Сигурен ли си, че идеята си заслужава?

— Престани да мърмориш! Жозефин предложи да се съберем на обяд. Покани ни у тях, но си помислих, че ще се чувстваш по-свободно, ако ние ги поканим вкъщи. Помисли за Младши. Той има нужда от семейство.

— Те не са неговото семейство!

— Ама понеже ние си нямаме, ще вземем назаем семейството на другите!

Жозиан сновеше около леглото, облечена в ефирния си пеньоар, и протягаше врат като жираф с артрит на гръбнака.

— Семействата излязоха от мода, вече никой няма такова нещо… — измърмори тя.

Той не я чуваше, зает да пресъздава света, своя Нов свят.

— Познават ме от времето, когато бях потискан, гонен, унижаван от Клечката за зъби. Сега ще вляза в ролята на краля слънце в Огледалната зала! Хей, селяндури, вижте, ето моя палат, моите слуги, моя малък Принц! Жено, донеси ми напудрената перука и обувките с катарами!

Той се тръшна на леглото, разперил ръце, пешовете на бялата риза стигаха до бедрата му на рижав гигант. Марсел Гробз. Голямо кълбо светли косми, пухкави издатини, розова плът, осеяна със старчески петна, лице, озарено от очи с цвят на тъмен синчец, живи и пъргави като острие на сабя.

Жозиан се отпусна на леглото до него. Беше прясно избръснат, напарфюмиран. Прилежно подреден на стола го очакваше сив костюм от алпака, синя вратовръзка и подходящи копчета за ръкавели.

— Правиш се на хубав…

— Чувствам се хубав, Душко. Различно е!

Тя облегна глава на рамото му.

— Преди не се ли чувстваше хубав?

— Преди бях грозен жабок! Направо се чудя как си ме забелязала…

Истината бе, че нейният Марсел не приличаше на гръцки бог. Отначало, да си признае с ръка на сърцето, бе привлечена много повече от мангизите му, отколкото от личния му чар, но скоро неговата жизненост и щедрост я трогнаха и тя му стана любовница, преди да се превърне в жената на живота му и майка на детето му.

— Не съм се взирала в подробностите, заплюх си те, без да придирям!

— Така е прието да се говори за грозниците! Прословутият чар на грозните! Но не ми дреме, сега съм вече великият везир…

— Още по-секси от велик везир…

— Престани, Душко, възбуждаш ме! Погледни слипа ми! Щръкнал като мачтата на кораб, който нехае за бурята! Ако си легнем, има опасност дълго да се залежим!

В леглото проявяваше неутолим апетит. Този мъж беше създаден, за да яде, да пие, да се смее, да се наслаждава на секса, да се катери по планините, да сади баобаби, да слага в джоба си гръмотевици, да прегръща светкавици. Като си помисля само как Анриет се беше стремила да го превърне в напудрен пудел! Пак я беше сънувала. Как си позволява да се появява в съня ми?

— Нещо ново за Клечката за зъби?… — осведоми се тя предпазливо.

— Все същото. Не желае да се развежда. Иска майка си и баща си, но аз няма да се огъна… Говориш ми за нея, за да клюмна ли?

— Споменавам я, защото ми се явява нощем!

— Аха, ясно! Ето защо си без настроение напоследък…

— Чувствам се тъжна като провиснал сам чорап на въжето. Нямам желание за нищо.

— Дори за мен?

— Дори за теб, вълчо!

Мачтата се сгромоляса изведнъж.

— Сериозно ли говориш?

— Влача се като пребита, нямам апетит, не ям…

— Сигурно е сериозно!

— Боли ме гърбът. Все едно някой ме мушка с нож.

— Имаш ишиас. Това е от бременността, скапала ти е кокалите.

— Иска ми се само едно: да седна и да плача. Дори Младши не може да ме разчувства.

— Затова се мръщи. Вижда ми се кисел.

— Сигурно се отегчава. Преди владеех положението. Возех го на влакчето, препускахме по леда, танцувах френч канкан, развявах муселинени поли…