Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Обедът мина много сполучливо. Младши бе настанен на централното място на високо си бебешко столче като на трон в замък. Държеше шишето с биберона и удряше с него по столчето, за да изрази желанията си. Обичаше масата да е добре наредена, чашите, чиниите и приборите да са си на мястото и ако случайно някой от сътрапезниците объркаше нещо, той блъскаше с шишето си по стола, докато виновникът поправеше грешката си. По смръщените му вежди се виждаше, че се мъчи да следи разговора. Толкова силно се напъваше, че беше почервенял от напрежение.

— Според мен сега се наака — пошушна Зое на Ортанс.

Марсел беше сложил подарък в чинията на всеки. По двеста евро за всяко дете. Ортанс, Гари и Зое хлъцнаха при вида на едрата банкнота, сгъната на две в плика. За малко Зое да попита: „Истинска ли е?“. Ортанс преглътна и стана от масата, за да разцелува Марсел и Жозиан. Гари гледаше объркано майка си и се чудеше дали не трябва да откаже подаръка. Шърли му направи знак да си мълчи, за да не обиди Марсел.

Филип получи бутилка „Шато Шевал Блан“ класа „А“, Сент Емилион, реколта 1947 година. Той леко въртеше бутилката, докато Марсел декламираше тирадата, научена наизуст от магазина, който го снабдяваше с вино: „Красив червен цвят, изискано, елегантно, гъвкаво, структурирано. Гроздето е отгледано на леко камениста песъчлива почва, която събира слънчевата топлина през деня и нощем я излъчва, за да не мръзнат лозите“. Развеселен, Филип се поклони и му обеща да я изпият заедно на десетия рожден ден на Младши.

Младши изрази съгласието си, като се оригна звучно.

В чиниите на Жозефин и на Шърли беше сложил по една гривна от бяло злато, украсена с трийсет брилянта, а в чинията на Жозиан — обици със сиви култивирани таитянски перли, оградени с диаманти. Шърли заяви, че не може да приеме такъв подарък. За нищо на света. Марсел я предупреди, че ще напусне масата, ако тя не приеме подаръка му. Щял да се почувства дълбоко обиден. Тя настоя, той не отстъпи, тя се заинати, той не искаше и дума да чуе, тя продължи да упорства, той вироглаво държеше на своето.

— Обожавам да се правя на Дядо Коледа, чувалът му е препълнен с подаръци и затова трябва да ги раздавам от време на време!

Жозиан замислено галеше обиците.

— Прекаляваш, мили вълчо! Ще заприличам на грамаден лъскав камък!

Жозефин прошепна:

— Марсел, ти си луд!

— Луд от щастие, Жо. Не можеш да разбереш какъв подарък ми направихте, като приехте да дойдете на обед вкъщи. Никога не съм си представял, че… Ето, мила моя Жо, остава сега да се разплача!

Гласът му затрепери, той запремигва с мокри очи, намръщи се, за да прикрие обзелото го вълнение. На свой ред Жозефин почувства как гърлото й се свива, а Жозиан подсмръкна и извърна глава, за да не я забележат останалите.

Точно в този момент Младши разпръсна меланхолията, удряйки силно с биберона столчето си, сякаш да им заповяда да престанат с хленченето, защото той се отегчава и иска да се размърдат!

Те изненадани се обърнаха към него. Той ги дари с лъчезарна усмивка, протегнал глава, все едно ги насърчаваше да си поприказват с него.

— Сякаш иска да говори — заяви Гари с учудване.

— Видя ли как опъва врат! — отбеляза Ортанс и обърна внимание, че наистина е грозен, протегнал глава, с тънък извит врат, оцъклени очи и широка зинала уста.

— Трябва през цялото време да му се говори, иначе се отегчава… — обясни Жозиан с въздишка.

— Сигурно е изтощително — отбеляза Шърли.

— Още повече че не може да му говориш разни глупости, защото се ядосва! Иска да го разсмиваш, да го изненадваш, да го учиш на разни неща.

— Сигурна ли сте? — попита Гари. — Много е малък още, за да разбира.

— Точно това си казвам всеки път, но всеки път се изненадвам!

— Разбирам защо сте изморена — изрази съчувствие Жозефин.

— Чакайте… — рече Гари. — Ще му кажа нещо, което няма да разбере. Просто не е възможно.

— Хайде, давай — предизвика го Марсел, убеден във вродените познания на отрочето си.

Гари мисли доста дълго, търсейки какво духовито може да измъдри, за да изпита малкия немирник. Каква смешна физиономия само! — си казваше той, като виждаше как Младши не го изпуска от поглед и с тихо подвикване изразява нетърпението си.

— Сетих се! — извика той победоносно. — Е, момченце, колкото и да се напъваш, няма нищо да разбереш!

Младши вирна брадичка като оскърбен гладиатор и протегна ръката, в която държеше шишето си, сякаш беше щит, подготвен да посрещне противника.