Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Анриет хвърли паникьосан поглед към брояча. Ирис улови погледа й.

— Оставям на теб да платиш… Нямам пари у мен. Съжалявам.

— Ако знаех, щяхме да вземем автобуса! — измърмори Анриет.

— Не се надценявай… Ти ненавиждаш обществения транспорт.

— Мирише на лук и на крака!

Ирис я дари с прочутата си ослепителна усмивка. Тази усмивка не даваше пет пари за таксиметровите броячи и за житейските препятствия. Дяволит блясък припламна в зениците й. Анриет почувства облекчение. Ще плати таксито, но пък съвсем скоро ще бъде възнаградена стократно. Напоследък й се наложи да прави значителни разходи, непредвидени харчове. Ако нещата потръгнеха, както бе получила уверение, на онази гадна секретарка нямаше да й се размине току-така. Впрочем в този момент тя сигурно не се прави на толкова интересна.

В този момент сигурно никак не се прави на интересна.

След като се прибра вкъщи, Анриет Гробз си облече дългата нощница в банята и потъна в размисъл. В случай че план А не постигнеше задоволителен резултат, план Б, включващ Ирис, вече беше задействан. Като се абстрахирам от таксито — деветдесет и пет евро без бакшиша! — равносметката на деня е положителна.

Повече никой няма да я свари така неподготвена. В случая с Марсел беше сгрешила от немарливост. Беше се отпуснала, повярвала, че животът й ще си върви по мед и масло. Груба грешка. Но пък си взе поука: да не позволява привидната сигурност да я заблуди, да има едно наум и да действа изпреварващо. Животът на жената домакиня се ръководи като предприятие. Конкуренцията дебне отвсякъде, готова всеки миг да ти дръпне стола! Беше го забравила и събуждането се оказа жестоко.

План А, план Б. Всичко е тип-топ.

Тя погледна с нежност стар белег от изгорено на бедрото си. Бледо квадратче розова кожа, гладка и мека.

Като си помисли само, че всичко тръгна оттам! Най-обикновена домашна злополука и тя беше навирила гребен! Каква чудесна идея й бе хрумнала въпросния ден, беше в началото на декември, да си направи кока самостоятелно! Горещо се поздравяваше, поглаждайки розовото квадратче.

Този ден, тя отлично си спомняше, отиде да си вземе машата за коса от шкафа в банята. Не я беше използвала от много отдавна. Включи я. Разреса дългите кичури, които се заплитаха в зъбците на гребена като суха трева, разпредели ги на равни части и търпеливо изчака машата да се нагорещи, за да ги опъне един по един и да ги навие на кок на върха на главата си. Трябваше да се научи да си прави прически без помощта на младата си фризьорка Клошет. Преди, в доброто старо време, когато Марсел Гробз я финансираше, Клошет идваше да й прави прическата всяка сутрин, преди да отиде на работа. Беше я нарекла Клошет на името на феята Звънче, защото тънките пъргави пръстчета правеха чудеса с косата й. А и защото не можеше да запомни името й. Освен това подобно мило държане повишаваше самочувствието на горкото девойче, което беше доста неугледно, и най-вече й позволяваше да му дава по-малък бакшиш.

Вече не можеше да си позволява услугите на Клошет. Всеки петак си беше петак, налагаше се да икономисва. През нощта, когато ставаше до тоалетната, си светеше с джобно фенерче и пускаше водата един път на всеки три разходки дотам. В началото това постоянно пресмятане на всяка монетка, от която можеше да се лиши, я дразнеше, чувстваше се унизително, но постепенно започна да се забавлява, тъй като внасяше нещо необичайно в ежедневието й. Например всяка сутрин си определяше сума, в която трябваше да се вмести за деня. Днес не повече от осем евро! Понякога й се налагаше да проявява невероятно въображение, за да спази правилото. Нуждата те прави изобретателен. Една сутрин, обзета от внезапна дързост си каза: нула евро! Направо хлъцна от изненада. Нула евро! Какво беше казала? Бяха й останали малко бисквити, шунка, швепс оранжина, рязан хляб за сандвичи, обаче за сутрешната франзела и червилото „Буржоа“ от евтината верига „Монопри“ трябваше да намери някакъв трик. Стана от леглото чак на обяд. Въртеше се, обмисляше разни заобиколни начини: как да намери изтървана на земята монета, търкулнало се от щанда червило, което да подритва чак до изхода под носа на охраната, гукаше непринудено, бърчеше палаво нос, сладки трапчинки цъфнаха на повехналите й страни, кискаше се: ха-ха-ха, страхотна авантюра! Не я свърташе, стана, напъха косата си под шапката, навлече блуза, пола, метна си палтото и закрачи по улицата с походката на завоевателка. Кураж, си каза тя, докато вятърът я шибаше в лицето и от очите й потекоха сълзи. Студът щипеше пръстите й, едва смогваше с две ръце да крепи на главата си широката шапка във вид на мекица, която заплашваше да полети. От съседната хлебарница се носеше чудно ухание на топла франзела. Тя се огледа на всички страни, търсейки начин да постигне целта си, съжалявайки за решението си да стигне до такава крайност: нула евро, все пак не биваше да прекалява! Стисна зъби, вирна брадичка. Постоя, търсейки изход от положението, но напразно. Да си тръгне, без да плати? Да вземе на вересия? Това си беше жива измама. Студените сълзи пареха на страните й, тя тръскаше глава с отчаяние и изведнъж, свела поглед, забеляза някакъв просяк. Нещастник, който беше нагласил паничка до белия си бастун. Честно казано, в паничката му имаше доста парса. Беше спасена! В необуздания си ламтеж беше търсила по върховете това, което се оказа в краката й. Въздъхна с щастливо чувство. Беше трепнала от радост и умът й веднага се успокои. Изтри потта от челото си, спокойно огледа обстановката, минувачите, собствената си позиция. Слепецът беше протегнал кльощавите си крака на асфалта и потропваше с белия бастун, за да привлича вниманието. Тя хвърли бърз поглед наляво, надясно и чевръсто изпразни паничката. Девет монети по едно евро, шест по петдесет евроцента, три по двайсет и осем по десет! Богатство. Насмалко да разцелува слепеца, но тичешком се прибра у дома. Затвори вратата и дълбоките й бръчки се разгладиха от напушилия я смях. Щом се намери вкъщи, гръмогласно се изсмя. Дано да го намери на същото място и утре сутринта! Ако дойде, ако не се усети, ще повторя залога си за нула евро на ден!