Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Как ли ще се обърне животът ми? — се чудеше Ирис, изтривайки с пръст замъгления прозорец. Ще трябва да излизам по разни приеми. Да се появя пред хорските погледи. Пред зажаднелите за клюки, които са се веселили по мой адрес последните месеци. Тя чуваше злонамерените шушукалия, съсканията: красавицата Ирис Дюпен чезне в някаква клиника накрай Париж. Въздъхна. Трябва да намеря начин да отговоря на удара. Нещо като троянски кон, който да ме върне отново в безмилостното и смрадливо изискано общество. Беранжер? Тя е никоя. Не е достатъчно значима фигура. Някой мъж? Богат и влиятелен мъж. Известен мъж, който да ме забележи. Тя се засмя беззвучно. В това състояние! Вече съм невидима. Единственото, което ми остава, е да съблазня собствения си мъж. Майка ми е права. Тази жена се оказва права често пъти. Тя е трезвомислеща, обиграна. Остава ми само Филип. Единствената карта, която мога да изиграя. Той е влюбен в онази патка Жозефин. Слон в стъкларски магазин. Ако я изведа някъде на обяд, ще прекатури масите по пътя си, дори е способна да благодари на гардеробиерките, че са й окачили палтото. Изведнъж тя изпъна рамене и плесна с длан чантата си.

Как не се сети досега?

Жозефин ще бъде нейният троянски кон! Разбира се! Ирис ще се появи в обществото в нейната компания. Кой по-добре от Жозефин ще докаже, че историята с книгата е прекалено раздухана. Една от безобразно напомпаните клюки, дето от леко боцване с карфичка се пукат като мехур. Ще накара смрадливите канализационни плъхове да повярват, че тази история е ужасно недоразумение, всъщност става дума за договорка между двете сестри. Едната иска да пише, но отказва да сложи името си на корицата, другата, която намира шегата много забавна, приема да изиграе ролята. Те просто са искали да се повеселят. Както и в детските години си бяха измисляли разни роли. Предвиденото за интересно представление се бе изродило в скандал. И ако имат някаква вина, тя е единствено в това, че не бяха предвидили огромния успех на книгата.

Как не се сети по-рано? Просто в клиниката се беше умърлушила и всичко й се струваше трагично. Бях загубила способността да разсъждавам, бях оглупяла от малките шарени хапчета. На първо място не е да си върна мъжа, на първо място е да спечеля отново Жозефин. Тя ще бъде моят ключ, шифърът, който ще ми отвори отново света. Тя сигурно се терзае от мисълта, че сме скарани, и се черви от срам, че е съблазнила мъжа ми. Пламъците на ада ближат ходилата й и нажежават до бяло съвестта й. Ще я поканя на обяд в изискан ресторант. Ще запазя предварително маса на видно място. Да се появя с тази, която всички представят като моя жертва, ще е достатъчно, за да затворя устата на пепелянките. Веднага си представи разговорите на съседните маси: онези двете не са ли сестрите, дето станаха врагове? Ами да! Аз пък мислех, че са скарани. Значи не е толкова страшно, щом обядват заедно? И забрава щеше да забули този свят, чиято памет беше надупчена като решето. Прекалено много низости имаше да запаметява, за да си позволи лукса да ги помни всичките. Ето как, без да се унижавам, да се обяснявам, да се оправдавам, ще се върна там, където ми е мястото, и ще премахна злобните плювни. Блестящо. Фасулско. Без грешка. Идеше й да си изръкопляска. След което, реши тя, потупвайки по чантата си „Шанел“, въодушевена и облекчена, ще ми остане само да си върна мъжа.

Извади червилото и освежи устните си.

Ще трябва да си купя още едно такова червило.

Да си подновя гардероба.

Да си запиша час за фризьор.

Да ми удължат косата, за да си върна обичайната дължина.

Маникюр, педикюр.

Ботокс.

Витамини, свеж тен.

Бански прашка.

И накрая кючек, ако се налага!

Пейзажът се бе променил. Вече виждаше високите сгради на квартал Дефанс, а в далечината се очертаваше Булонският лес. Скоро сградите от дялан камък щяха да сменят бетоновите блокове с много входове и вместо уличните стълбове щяха да се появят далеч по-грациозни улични лампи от ковано желязо. Досега винаги беше успявала да се измъкне от най-лошите ситуации с някой хитър трик. Това качество трябваше да й се признае. Може да не съм от най-способните, но умея да прикривам злодеянията си под красиви одеяния.

Тя се протегна, разпери ръце.

— Очевидно започваш да се съвземаш — отбеляза Анриет. — Настроението ти се подобрява, защото вече пришпорваш коня по познатия път към конюшнята, нали?

— Тихата вода е най-дълбока, скъпа майко. Най-страшните замисли се пръкват под най-спокойните и гладки повърхности. Но това ти е отлично познато, нали? Човек никога не е точно такъв, какъвто го виждат околните. — Тя се приведе напред към шофьора и го помоли да спре. — Смятам да стигна пеша. Ще ми се отрази добре и ще ме пришпори, както ти отбеляза!