Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Чуй, Гари, ти разполагаш с нещо изключително: привилегията да правиш това, което желаеш. Парите за теб не са проблем. Ако ти не опиташ да се занимаваш с това, което ти е присърце, кой друг тогава?

— Тя няма да разбере.

— Откога започна да позволяваш на някой друг да решава вместо теб за неща от твоя живот!

— Не я познаваш. Тя не се отказва лесно. Ще започне да притиска мама, която ще започне да се чувства виновна, че не се занимава „сериозно“ с мен — той показа кавичките с движение на пръстите, — и ще се намеси.

— Помоли я да ти гласува доверие за една година…

— Една година не е достатъчна! За да се занимавам истински с музика, е нужно много повече време… Това не са ти курсове по готварство!

— Запиши се в музикално училище. Сериозно училище. Прочуто.

— Тя няма да иска да чуе…

— Ще откажеш да й се подчиниш!

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи!

— Много съм изненадана, до този момент не съм си те представяла като неудачник!

— Ха-ха-ха! Много смешно, няма що! — той наклони глава, все едно й казваше: давай, стъпчи падналия на земята, смажи го с презрението си, много си силна в тази игра.

— Отказваш се, преди да си опитал. След като го желаеш повече от всичко, докажи й, че го мислиш сериозно, и тя ще ти повярва. Иначе все едно се предаваш, без да си излязъл на ринга!

Погледите им се срещнаха и в тях се четеше ням въпрос.

— Ти така ли постъпваш? — попита той, без да я изпуска от очи, сякаш отговорът й можеше да промени живота му.

— Да.

— И какво, получава ли се?

Цялата бе настръхнала, толкова сериозно я фиксираше.

— Не за всичко. Само че коства много усилия. Исках да си взема матурата с висока оценка и успях, исках да дойда да уча в Лондон и дойдох, исках да ме приемат в това училище и ме приеха, така че ще стана известна модна дизайнерка, дори велика. Никой не успя да ме отклони дори на йота от пътя, който си бях начертала, защото бях решила, че няма да позволя на никого да го направи. Поставих си цел, не е толкова трудно. Когато вземеш сериозно решение за нещо, винаги успяваш да го изпълниш. Достатъчно е да го искаш, така успяваш да убедиш и околните. Дори кралицата!

— Има ли нещо друго, което си дала обет да постигнеш? — попита той, долавяйки, че моментът бе подходящ и тя бе свалила гарда.

— Да — отвърна тя, без да трепне, съвсем наясно за какво намеква той, но не му даде конкретен отговор.

Гледаха се в очите.

— Какво например?

— Not your business! 11 11 Не е твоя работа (англ.). — Б.пр.

— Напротив. Кажи ми…

Тя поклати глава.

— Ще ти го кажа, след като постигна целта си!

— Защото ще я постигнеш, разбира се.

— Разбира се…

На устните му се появи загадъчна усмивка, сякаш приемаше, че тя може би бе права, но че все пак работата още не беше опечена. Беше още в началото на пътя. Имаше някои формалности, които трябваше да преодолее. След което настъпи минута на тържественост, в която изпитаха непознато досега състояние на пълно отпускане, на разнеженост. Наслаждаваха се на душите си, на най-чувствителната част на сърцата си, бяха в състояние да изразят съвсем точно мислите си, но никой от двамата не произнесе на глас думите. Казаха си го с очи. Сякаш то не съществуваше или не му беше дошло времето. Завъртяха се в танго, разтвориха най-съкровеното в сърцата си, душите им деликатно се целунаха и двамата отново се озоваха насред уличната шумотевица от клаксони и минувачи, които тичаха и изпускаха на земята поничките си.

— Така, да видим накратко как стоят нещата — заяви Ортанс, замаяна от безмълвните признания. — За начало си намираш някакво реномирано музикално училище. Правиш всичко необходимо, за да те приемат. И действаш, действаш…

Той не откъсваше очи от нея и слушаше описанието на бъдещето си.

— След това заставаш пред баба си и печелиш битката… Излагаш аргументите си, поне ще си си размърдал задника, за да й докажеш, че това е твоята страст. Не просто занимание за убиване на времето. Тя ще се впечатли и ще те изслуша. Много си лекомислен, Гари.

— В това е моят чар! — пошегува се той и разпери над главата й дългите си ръце, имитирайки безмълвното им танго.

Тя се отдръпна и продължи със сериозен вид:

— На деветнайсет години, да. Но след десет години ще си само остарял ненужен и разочарован чаровник. Затова се вземи в ръце, докажи на другите, че трябва да ти вярват…

— Има моменти, в които нямам желание за нищо. Само да съм катеричка, която подскача в Хайд Парк…