Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Ще те обръснат до кожа! — извика Ортанс, без да отклони поглед от представлението на улицата. — И ще трябва да ходиш облечен в униформа!

Мъжът очевидно беше изгубил телефона си и отново пълзеше на четири крака из тълпата да го търси.

— Няма да отида в армията, нито в която и да било военна академия, още по-малко ще уча право, бизнес или нещо друго!

— Добре, това поне се изясни… Тогава къде е проблемът?

— Проблемът е, че ще продължи да ме притиска! Тя не се отказва лесно.

— Ти си решаваш, това е твоят живот! Трябва да й обясниш с какво искаш да се занимаваш.

— С музика… Но все още не зная по какъв начин. Пианист. Да си пианист, това професия ли е?

— Ако си талантлив и ако се бъхтиш като луд!

— Преподавателят ми каза, че имам абсолютен слух, че трябва да продължавам, но… Не зная, Ортанс. Едва от осем месеца свиря на пиано. Стресиращо е на моята възраст да реша с какво искам да се занимавам цял живот…

Мъжът беше открил мобилния си и все така на четири крака се опитваше да сглоби кутията, защото се беше отворила, без да изпуска куфарчето, което стискаше под мишница.

— Иди си легни, нещастнико, днес нямаш късмет! — въздъхна Ортанс.

— Много благодаря! — възкликна Гари. — Ти поне намираш бързо решенията!

— Не говорех на теб! Говорех на оня тип на улицата, който падна. Не го ли виждаш?

— Мислех, че ме слушаш! Наистина си невероятна, Ортанс! Не ти пука за хората!

— Не е вярно… Просто сценката на улицата беше започнала, преди ти да заговориш! Добре, няма повече да го погледна, обещавам…

Само за последно: мъжът се беше изправил и търсеше нещо на тротоара. Да не се канеше да вземе от земята поничката си, щеше да е прекалено! Тя леко се повдигна от стола, за да не изпусне. Мъжът се взираше в тротоара, откри я малко по-нататък, до крака на навеса на спирката, наведе се, вдигна я, духна да я поизчисти и я захапа.

— Ооо! Отвратителен гнусняр!

— Много благодаря, Ортанс — заяви Гари и стана от масата. — Писна ми от теб! — и на излизане от кафенето тресна вратата.

— Гари! — извика Ортанс. — Върни се…

Не беше изпила капучиното си и не искаше да го остави. То беше целият й обяд.

Тя излезе тичешком на улицата и се огледа да види накъде беше тръгнал Гари. Зърна широкия му гръб, видя го да завива с бясна скорост на ъгъла на „Оксфорд Стрийт“. Тя го настигна и го хвана под ръка.

— Гари. Please! „Отвратителен гнусняр“ не се отнасяше за теб!

Той не отговори. Вървеше с широка крачка и на нея й беше трудно да го следва.

— Понеже си осемнайсет сантиметра по-висок от мен, следователно крачката ти е осемнайсет на сто по-широка от моята. Ако продължаваш с този ритъм, скоро ще изчезнеш от погледа ми и няма да може да си говорим…

— Кой ти каза, че ми е притрябвало да говоря с теб? — подхвърли той.

— Ти, преди малко.

Той продължи да крачи забързано, без да продума, влачейки я на дясната си ръка.

— Искаш да те моля на колене, така ли? — попита тя, останала без дъх.

— Досаждаш ми.

— Неубедителен аргумент! Права е баба ти, трябва да продължиш да учиш, защото речникът ти обеднява.

— Писна ми!

— Не е по-изразително!

Продължиха да крачат. What a glorious day! What a glorious day! — продължи да си тананика наум Ортанс. Днес получи най-високата оценка по стил и беше нарисувала чудесна бутониера за следобедните занимания. Другите ученици щяха да я намразят. Тя държеше на стила, но не пренебрегваше и техниката и си спомни една мисъл, която бе прочела в някакъв вестник: „Моден дизайнер, който не е наясно с техниката, е само илюстратор“.

— Давам ти възможност да си оправиш настроението до ъгъла, защото там пътищата ни се разделят. Времето ми е ценно.

Той закова на място и тя се блъсна в него.

— Искам да се занимавам с музика, това е единственото нещо, за което съм сигурен. Не пия, не пуша, не се друсам, не обикалям магазините, за да съм по модата, не изпадам в самосъзерцания в очакване на знак от Господ, нямам влечение към лукса, искам обаче да се занимавам с музика…

— Добре тогава, кажи й това на нея.

Той сви рамене и я изгледа отвисоко. Погледът му се закова над главата й и гневно я захлупи.

— Да извадя ли гръмоотвода, или ще ме изпепелиш на мига? — попита тя.

— Сякаш е много лесно! — отговори той и подбели очи.

— А майка ти, тя какво казва?

— Да правя каквото ми харесва, че имам още време…

— Напълно е права!

Той беше седнал на ниска ограда, вдигнал яката на моряшкото си яке. Беше трогателен, сгушен в голямата яка, с дългите черни къдрици, закрили очите му, които гледаха объркано. Тя се настани до него.