Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Задуха остър студен вятър и върхът на носа му се зачерви. Той бръкна дълбоко в джобовете си, сякаш искаше да ги пробие, застърга с обувки по земята, потъна в дълъг вътрешен разговор със себе си. Ортанс развеселена го наблюдаваше. Познаваха се от толкова дълго време, нямаше друг човек, с когото да се чувства толкова близка. Доближи се до него, хвана го под ръка, опря глава на рамото му.

— Ти никога не се отказваш! — изръмжа той.

Тя вдигна глава към него и му се усмихна.

— Никога! И знаеш ли защо?

— …

— Защото не се страхувам. А ти направо си умираш от шубе. Казваш си, че в музиката мнозина са звани и малцина са призвани, и те е страх да не останеш сред анонимните…

— Не бих казал, че не е така…

— Страхът ти пречи да действаш. И ще попречи да осъществиш мечтата си.

Той я слушаше развълнуван, едва ли не уплашен от правдивостта на думите й.

— Искаш ли да отидем на кино довечера? — попита той, за да си възвърне безгрижния тон.

— Не. Трябва да бачкам. Утре имам да предавам една работа.

— Цялата вечер ли ще бачкаш?

— Да. Но в края на седмицата, ако искаш, ще съм по-свободна.

— Колко ти дължа за консултацията?

— Ще ми платиш билета за кино.

— Добре.

Ортанс погледна часовника си и се сепна:

— Да му се не види! Ще закъснея!

— Ти си като майка си, никога не ругаеш!

— Благодаря за комплимента.

— Това е хубав комплимент. Харесвам майка ти!

Тя не отговори. Всеки път, когато станеше дума за майка й, тя млъкваше. Той я изпрати до входа на училището.

— Знаеш ли какво още каза баба ми?

— На кое място си сред претендентите за трона?

— No way 12 12 Няма начин, изключено (англ.). — Б.пр. . След като ти казвам, че искам да съм музикант!

Ортанс се подсмихна, сякаш казваше: „хубав отговор“, и ускори крачка.

— Говори ми за сантименталните ми завоевания, така нарича мръсниците, с които спя, и ми заяви с присъщия си кралски такт: „Скъпи мой Гари, когато човек дава тялото си, дава душата си“.

— Впечатляващо!

— Вледеняващо по-скоро! След подобна реплика направо преставаш да чукаш!

— Стига си се оплаквал! Ти си привилегирован. Не го забравяй. Внуците на кралицата не са на път и под път! Още повече че имаш и всички предимства: ти си кралска особа и никой не го подозира. Така че shut up!

— За щастие никой не го подозира! Представи си живота ми, ако ме преследваха папараци!

— На мен много щеше да ми харесва. Ще ме снимат постоянно и ще стана прочута! Ще лансирам собствената си марка за нула време!

— Не разчитай на подобно нещо! Ще замина за пуст остров и няма да ме видиш повече!

Бяха стигнали пред училището на Ортанс на Пикадили Съркъс. Тя му лепна бърза целувка на бузата и си тръгна.

Гари я проследи с поглед как изчезва в множеството студенти, които влизаха в сградата. Това момиче има дарбата да решава всякакви проблеми. Не изпада в никакви душевни терзания. Факти, факти и само факти! И е права. Ще потърси някое училище. За да се заеме със солфежа и да свири гами. Ортанс го беше сритала по задника, а ритниците помагат да вървим напред. Освен това изтриват черните мисли. Вече не му се струваше, че влачи живота си като бреме, а сякаш го бе оставил на тротоара и го оглеждаше отстрани. Като нещо, което ще насочи в определена посока: север, запад, изток, юг. Оставаше само да направи своя избор. Вълна на огромна радост го понесе и той почувства как литва към Ортанс, за да я разцелува. Извика „Ортанс, Ортанс“, но тя вече беше изчезнала.

Той се обърна към улицата, минувачите, светофарите, автомобилите, моторите и велосипедите и му се прииска да ги предизвика.

„What a glorious day!“ — се провикна към червен двуетажен автобус, който внушително се открояваше на фона на синьото небе. Скоро на неговото място щеше да се появи едноетажен автобус, но това беше без значение, защото животът щеше да продължи, защото беше прекрасен, защото той щеше да го хване за ръка и да го разтовари от всичките черни багажи, които носеше на гърба си понякога.

Първия час имаше лекция по история на изкуството.

Преподавателят, прошарен и с цвят на кожата като слонова кост, говореше бавно, провлачено, под виненочервената жилетка на костюма личеше издуто коремче. Яката на ризата му беше тясна. Яката се нуждаеше от повече ширина, също както ръкавите, страничните обеми, отбелязваше си Ортанс, докато скицираше на белия лист. Ризата сякаш се вее от вятъра на морската шир. Той тъкмо обясняваше как изкуството и политиката вървят понякога ръка за ръка, а друг път всяко тегли към себе си. И попита задрямалия клас кога са се появили първите политически партии.