Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Вие сте майката на Гаетан? — обърна се към жената, зарадвана да се запознае с госпожа Льофлок-Пинел.

— Беше си забравил банана за междучасието. Случва се да му падне кръвната захар и се нуждае от нещо сладко. Затова побързах да не го изпусна и… нямах време да се облека, излязох както си бях.

Беше метнала някакъв шлифер направо върху нощницата си и беше с боси крака.

Тя потриваше ръце, избягвайки погледа на Жозефин.

— Приятно ми е да се запознаем. Досега не съм ви срещала…

— О, мъжът ми не обича аз да… — и млъкна, сякаш някой можеше да я чуе. — Ще се вбеси, че съм неглиже в асансьора!

— И аз не изглеждам по-добре — успокои я Жозефин. — Тичах подир Зое. Тя излезе, без да ме целуне; не ми харесва да започна деня без целувка от дъщеря ми…

— И на мен също! — въздъхна госпожа Льофлок-Пинел. — Детските целувки са толкова сладки.

Тя приличаше на малко дете. Слаба, бледа, с кафяви уплашени очи. Беше свела поглед и трепереше, притиснала с две ръце предницата на шлифера. Асансьорът спря, тя слезе и задържа тежката врата, повтаряйки многократно довиждане. Жозефин се почуди дали жената не искаше да й сподели нещо. Кичури се бяха измъкнали от косата й, заплетена в две тънки плитки. Тя хвърляше тревожни погледи наляво и надясно.

— Искате ли да пием едно кафе у дома? — попита Жозефин.

— О, не! Няма да е…

— Бихме могли да се опознаем, да поговорим за децата… Съседи сме, а не се познаваме.

Госпожа Льофлок-Пинел пак потри длани.

— Трябва да напиша програмата за нещата, които имам да правя през деня. Не бива да закъснявам… — говореше така, сякаш я тормозеше мисълта, че може да забрави нещо. — Много сте любезна. Някой друг път може би… — и продължаваше да придържа вратата на асансьора с кльощавата си ръка. — Ако видите съпруга ми, не му казвайте, че сте ме видели така неглиже… Той е прекалено… Много държи на етикета! — тя се усмихна притеснено и потърка нос в свивката на лакътя, скрила лице в ръкава на шлифера си.

— Гаетан е много сладък. Понякога звъни у нас… — опита се да поднови разговора Жозефин.

Госпожа Льофлок-Пинел се стресна.

— Не знаехте ли?

— Понякога си почивам следобед…

— Не познавам добре другите ви две деца Домисий и…

Госпожа Льофлок-Пинел вдигна вежди, поколеба се, сякаш и тя се мъчеше да си спомни името на големия си син. Жозефин повтори:

— Обаче Гаетан е много сладък…

Не знаеше какво друго да каже. Искаше тя да пусне вратата. Беше студено, а тениската й с призива „Смърт на захарта“ беше доста тънка.

Най-сетне госпожа Льофлок-Пинел пусна вратата, но очевидно без особено желание. Жозефин й махна приятелски. Сигурно е на успокоителни. Трепери като лист и се стряска от най-малкия шум. Вероятно не е приятна съпруга, нито е властна майка, която се налага. Не я беше виждала в училище или в кварталния супер. Къде ли пазарува? После се замисли. Може би прави като мен, аз ходя до магазина от веригата „Интермарше“ в Курбвоа. Навик, останал от предишния ми живот. Беше си запазила картата на редовен клиент. И Антоан имаше. Две карти на една сметка. Още една връзка с него.

Тя се прибра и реши да отиде да потича. Минавайки покрай стаята на Зое, бутна вратата, но не влезе. Обещанието си е обещание. Беше пристигнало ново писмо. С почерка на Антоан. Беше го подала на Зое, която се бе затворила в стаята си, за да го прочете. Чу я как превъртя два пъти ключа, с което й заявяваше, че не бива да й се меси. Жозефин не беше попитала нищо.

Зое се затваряше в стаята си в компанията на Плосък татко. Жозефин долепяше ухо до вратата и чуваше Зое да се допитва до него за някое граматическо правило или задача по математика, за някоя пола или панталон. Тя задаваше въпросите и отговаряше. Казваше: „ами да, колко съм глупава, прав си!“ — и избухваше в смях. Неестествен смях, който разстройваше Жозефин.

Вечер Зое се хранеше мълчаливо, избягваше погледа й, въпросите й.

„Как да постъпя?“ — се питаше Жозефин, докато тичаше тази сутрин покрай езерото. Беше говорила с учителите, не, успокояваха я те, всичко е наред, Зое взема участие в клас, играе в двора, домашните й са добре написани и без грешки, учи си уроците. Госпожа Бертие й липсваше. Искаше й се да можеше да поговори с нея.

Разследването около смъртта й буксуваше. Жозефин беше ходила отново при капитан Галоа, която се държа съпричастно колкото безличен административен формуляр.

— Разполагаме с много малко данни. Ще ви излъжа, ако взема да твърдя обратното…