Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Тази жена имаше странен начин на общуване.

Жозефин направи обиколка около езерото и започна втора. Забеляза непознатия да се движи насреща й с ръце в джобовете, с ниско нахлупена над очите плетена шапка. Разминаха се, без да я погледне.

Трябваше да си припомни кога точно бе започнала промяната при Зое. Вечерта преди Коледа. Докато раздаваха подаръците, тя все още беше весела, правеше се на смешник. Появата на Плосък татко беше отприщила промяната. От този момент нататък, от момента, в който Антоан се настани сред нас, Зое се разграничи от останалите. Все едно взе страната на баща си срещу мен… Но защо? Да му се не знае! Та нали именно той се беше захванал с маникюристката! Налагаше се да се обади на Милен. Не й беше останало време да го стори. Време или желание? Нещо й пречеше да има доверие на Милен. Не знаеше какво точно. Не съм от жените, които се сдушват със съперниците си и стават най-близките им приятелки. Тя спря. Много беше засилила темпото в изкачването преди пристана.

Тя се протегна, изпъна силно ръце нагоре, наведе се, изпъна ръце и крака. Той й липсваше. Не излизаше от ума й. Владееше мислите й. Върни се, умоляваше тя едва чуто, върни се, ще живеем тайно, ще се крием, ще си открадваме щастливи мигове, докато мине време, докато Ирис оздравее, докато момичетата пораснат. Момичетата! Може би Зое знаеше. Децата знаят за нас неща, които самите ние не знаем. Не можем да ги излъжем. Може би Зое знае, че съм се целувала с Филип? Тя долавя вкуса на целувките му, когато се навеждам към нея.

Тя се изправи. Масажира бедрата, глезените си. Изпъна се още веднъж, вдигна ръце. Трябва да поговоря с нея. Да разбера какво крие.

Тя направи няколко крачки. Продължи да размишлява, ситнейки, потънала в мислите си, когато чу някой да вика:

— Жозефин! Жозефин!

Тя се обърна. Към нея идваше Лука. С отворени обятия, с широка усмивка.

— Лука! — възкликна тя.

— Знаех, че ще ви открия тук. Познавам навиците ви!

Тя се взря в лицето му, сякаш да се увери, че наистина е той.

— Добре ли сте, Жозефин?

— Да. А вие? По-добре ли сте?

Той я гледаше усмихнат.

— Жозефин! Трябва да говорим. Не бива да има никакви недоразумения помежду ни.

— Лука…

— Съжалявам за миналия път. Сигурно ви нараних, но не исках нито да ви причиня болка, нито да ви се подиграя.

Тя клатеше глава, бършеше потта, която се стичаше по челото й, отмахваше полепналите по лицето й кичури.

— Позволете да ви почерпя едно кафе.

Тя се изчерви и отказа подадената й ръка.

— Цялата лепна, тичах и…

Жозефин не вярваше на очите си: Лука, най-равнодушният мъж на света, тичаше подире й! Почувства как коленете й омекват. Не беше свикнала с мисълта, че е способна да предизвиква буйни страсти. Не знаеше как да се държи. От една страна, му бе признателна. Чувстваше се важна, значима, съблазнителна. От друга, гледаше го и се чудеше, казваше си, че е красив като изсъхнало на корена си дърво. Поеха към павилиона близо до езерото. Лука плати две кафета и ги сервира. Тя притисна колене, прибра крака под стола си и се подготви.

— Добре ли сте, Жозефин?

— Да, добре…

Не умееше много да държи мъжете на разстояние. Нямаше навика. Оставяше ги да говорят.

— Бях несправедлив към вас, Жозефин…

Тя махна великодушно с ръка.

— Държах се зле.

Тя го погледна, помисли си, че много хора се държат зле с онези, които ги обичат. Той не правеше изключение.

— Искам да забравим всичко… — той вдигна към нея искрен поглед.

— Ами вижте… — измънка тя.

Не знаеше какво да каже. Че вече е късно, че беше дошъл краят, че оттогава се бе появил друг, който…

— Не съм много привикнала към любовните истории. Аз съм доста загубена… — и тихо добави: — Впрочем на вас ви е добре известно…

— Липсвате ми, Жозефин. Бях свикнал с вас, с присъствието ви, с внимателното ви и деликатно отношение…

— О! — изненада се тя.

Защо не беше казал тези думи преди. Когато все още беше време. Когато тя отчаяно желаеше да ги чуе. Изгледа го объркана. Той прочете съжалението в очите й.

— Вече не изпитвате нищо към мен? Прав ли съм?

— Толкова дълго чаках знак от ваша страна, че… мисля, че се…

— Че се изморихте?

— Да, в известен смисъл…

— Не казвайте, че е прекалено късно! — заяви той игриво. — Готов съм на всичко… за да ми простите!

Жозефин се измъчваше. Направи опит да дръпне малко любов, поне една нишка, която да изтегли, да прищипне, да накъдри, да навърти и да пресуче, за да се получи голям помпон. Взря се в очите на Лука, широко отворените й очи затърсиха, отново и отново. Не можеше да е изчезнала ей така изведнъж! Потърси поне една нишка в очите му, на устните му, в извивката на ръкава му, обичах да се сгуша там, когато спяхме заедно, виждах ръката му, която ме държеше, вълнувах се, притварях очи, за да запазя този образ. Тя продължи да търси, да рови, но така и не успя да открие нишка. Изплува на повърхността без нищо.