Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Спря да потърси с очи Дю Геклен и го забеляза далеч отзад, клекнал и вирнал муцуна към нещо на хоризонта.

— Дю Геклен! Дю Геклен! Хайде! Идвай! Какво правиш там?

Тя плесна с ръце, засвири любимата си мелодия от филма „Мостът на река Куай“ 40 40 Британски военен филм от 1957 г. (седем „Оскара“, три „Златни глобуса“ и други награди и номинации) по едноименния роман на френския писател Пиер Бул. Събитията и лицата във филма са художествена измислица, но като тяхна основа служи действителният строеж на Бирманската железопътна линия през 1942–43 г. — Б.пр. , тропайки и повтаряйки името му след всяко потрепване. Дю Геклен не помръдваше. Тя се върна, коленичи до него и му заговори на ухо:

— Да не си болен? Или си сърдит?

Вперил поглед в далечината, той леко помръдваше ноздри и сякаш казваше: не ми харесва това, което виждам, не ми харесва това, което се задава на хоризонта. Тя бе свикнала с настроенията му. Беше деликатно куче, отказваше да яде небелен суджук. Направи опит да го вразуми, побутна го, подръпна го. Той се заинати и не се поместваше. Тя се изправи, огледа брега на езерото, докъдето й стигаше погледа, и забеляза… мъжа, който маршируваше с военна стъпка, увит в безбройните си шалове. От колко ли време не го беше виждала?

Дю Геклен изръмжа. Очите му станаха на цепки, проблясваха като два остри кинжала и Жозефин пошушна: „Този не го харесваш, нали?“. В отговор той заръмжа още по-силно.

Не й остана време да си обясни реакцията му: мъжът бе стигнал до тях и се спря. Нямаше помен от шаловете, с които преди се увиваше, сега лицето му беше открито, бебешки закръглено, накратко казано, доста приветливо лице. Очевидно беше попрекалил с бронзиращия лосион, защото по шията му се бяха разтекли оранжеви дири. Не се е напръскал равномерно, никак не е равномерно, отбеляза мислено Жозефин, на всичко отгоре вече сме ноември, направо е неуместно.

— Това вашето куче ли е? — попита той и посочи Дю Геклен.

— Това е моето красиво куче.

Мъжът се усмихна развеселен.

— Не бих употребил тази дума за Тарзан.

Тарзан? Какво смешно име за куче с такъв благороден нрав! Тарзан, онзи с препаската, дето скача от клон на клон, надава крясъци и ръфа банани? Примерът за добрия дивак, увековечен от Холивуд и доблестните му кинаджии.

— Не се казва Тарзан, а Дю Геклен.

— Не. Знам го, името му е Тарзан.

— Хайде, Дю Геклен, тръгваме си — изкомандва Жозефин.

Дю Геклен не помръдна.

— Това куче е мое, госпожо…

— Не е ваше. Това е моето куче.

— Моето е, то се изгуби преди около шест месеца…

Жозефин се обърка. Беше минало горе-долу толкова време, откакто бе прибрала Дю Геклен. Не знаеше какво да отговори и се ядоса:

— Не е трябвало да го изоставяте!

— Не съм го изоставил. Доведох го от провинцията, където живееше повечето време, и то избяга!

— Нищо не доказва, че това куче е ваше! Нямаше нито каишка, нито медальон…

— Мога да доведа свидетели, които единодушно ще потвърдят, че това куче ми принадлежи. Живя две години в моя дом в Моншеве, улица „Дю Пти Мулен“ номер трийсет и осем. Беше отличен пазач. При опит за кражба обирджиите го поразкрасиха, но той се би като лъв и не им даде да припарят до къщата. А после беше достатъчно да се покаже, и най-упоритите злосторници си плюеха на петите!

Жозефин почувства как сълзи напират в очите й.

— Хич не ви е грижа, че напълно са го съсипали!

— Такъв му е занаятът — куче пазач. Именно затова го бях взел.

— В такъв случай защо се разхождате тук, щом живеете в провинцията?

— Виждате ми се доста агресивна, госпожо…

Жозефин се поотпусна. От страх да не й отнеме Дю Геклен беше готова да хапе.

— Знаете ли — продължи по-отстъпчиво, — толкова го обичам и двамата така добре се разбираме. Аз например никога не го връзвам и той ме следва навсякъде. Слушаме заедно джаз, търкаля се по гръб, дава ми да го чеша по корема и ако престана да го галя или да му правя комплименти, той съвсем леко ме докосва по ръката, подканва ме да продължавам. Не бива да ми го отнемате, той е мой приятел. Преживях много тежки моменти и той бе до мен неотлъчно. Когато плачех, той виеше на умряло и ме ближеше леко и нежно, затова, нали разбирате, ако ми го вземете, ще бъде ужасно за мен и няма да мога, няма да мога…

Тогава вълната щеше да я отнесе…

Дю Геклен проплака, сякаш да подчертае истината, искреността на думите й, и непознатият свали гарда.

— За да дам отговор на вашия неделикатен въпрос, госпожо, ще ви кажа, че пиша. Текстове на песни, сценарии за съвременни опери. Работя с музикант, който има студио при Порт дьо ла Мюет, и всеки път, преди да отида при него, се съсредоточавам чрез разходка покрай езерото. Това е ритуал. Бих искал да не бъда обезпокояван. Имам известна популярност… — направи пауза, за да даде възможност на Жозефин да го разпознае. Но тъй като тя не прояви никаква почтителност, той продължи леко засегнат: — Увивах се като в пашкул, за да не ме безпокоят. Не вземах Тарзан със себе си, за да не ме разсейва. В деня, в който го доведох в Париж с намерение да го оставя на грижите на една приятелка, го изгубих. Точно тогава заминавах за Ню Йорк, за да присъствам на записите на музикална комедия на Бродуей. Той ми избяга и притиснат от времето, не можех да тръгна да го търся. Представете си колко бях изненадан да го видя сега тук…