Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Плачи, любов моя, плачи. Плачи за живота й, защото сега тя почива в мир.

— Зная го. Но не мога да се овладея. Ще ми е нужно време, докато осъзная, че повече няма да я видя. Търся я навсякъде. Все ми се струва, че ще се появи, ще ни се присмее за тъжните физиономии.

Към тях вървеше руса жена в напреднала възраст. Носеше шапка, ръкавици и костюм с елегантна кройка.

— Познаваш ли я? — попита Филип тихо.

— Не. Защо?

— Защото съм сигурен, че ще ни заговори…

Те изправиха рамене в очакване, докато жената стигна до тях. Държеше се с голямо достойнство. Умореното й лице говореше за дълги безсънни нощи, а крайчетата на устните й бяха унило извити надолу като запетайки.

— Госпожа Кортес? Господин Дюпен? Аз съм госпожа Манжен-Дюпюи, майката на Изабел…

Филип и Жозефин станаха. Тя махна с ръка, че не е нужно.

— Във вестник „Льо Монд“ прочетох съобщението за кончината и исках да ви кажа… не зная как точно да… Малко е деликатно… Исках да ви кажа, че смъртта на сестра ви, госпожо, на съпругата ви, господине, не е била напразна. Тя донесе свободата на едно семейство… Може ли да седна? Вече не съм млада и тези събития бяха за мен сериозно изпитание…

Филип и Жозефин продължиха да стоят прави. Тя се отпусна на пейката и те отново седнаха. Тя сложи ръце, облечени в ръкавици, върху чантата си. Вирна брадичка, впери очи в лехата отсреща и се впусна в дълга изповед, която Жозефин и Филип изслушаха, без да я прекъсват, заради огромното усилие, което костваше на тази жена да се разкрие пред непознатите хора.

— Идването ми вероятно ще ви се стори странно, съпругът ми беше против, намира го неуместно, но според мен това е мое задължение на майка и баба и съм длъжна да го сторя…

Тя отвори чантата си. Извади няколко снимки, една от които Жозефин бе видяла на стената в спалнята на Льофлок-Пинел: сватбената снимка на Ерве Льофлок-Пинел и Изабел Манжен-Дюпюи. Обърса я с облечената си с ръкавица длан и заговори.

— Дъщеря ми Изабел се запозна с Ерве Льофлок-Пинел на бала на Политехниката, традиционно организиран в Операта. Тя беше на осемнайсет, той на двайсет и четири. Тя беше красива, невинна, току-що си бе взела матурата и не се смяташе нито за красива, нито за умна. Имаше ужасен комплекс за малоценност заради двете си по-големи сестри, които бяха завършили блестящо обучението си. Тя веднага се влюби и много скоро пожела да се омъжи за него. Когато ни съобщи за намерението си, ние я посъветвахме да бъде по-предпазлива. Ще бъда откровена, не гледахме с добро око на този брак. Не толкова заради произхода на Ерве, не затова, а защото ни се струваше труден характер, обидчив, извънредно мнителен. Изабел не искаше да чуе и се оказахме принудени да се съгласим за брака им. В деня преди сватбата баща й отново я умоляваше да се откаже. Тя му заяви в очите, че ако се опасява от неравностойния брачен съюз, за нея било без значение дали има селски произход, или са го хранили със сребърна лъжичка! Това бяха думите й… Затова повече не настояхме. Научихме се да прикриваме чувствата си и го приехме за зет. Младежът беше блестящ, не може да се отрече. Труден, но блестящ. По едно време успя да измъкне семейната банка от ужасно объркана ситуация, от този ден нататък го приехме като равен. Съпругът ми му предложи президентския пост и много пари. Той се отпусна, изглеждаше щастлив, отношенията ни се подобриха, станаха по-непринудени. Изабел сияеше. Беше бременна с първото си дете. Бяха много влюбени. Беше благословено време. Случваше се дори да съжаляваме, че се бяхме проявили като толкова… консервативни, толкова недоверчиви към него. Често си говорехме двамата с мъжа ми, когато бяхме сами, за този обрат. И после… — тя направи пауза, развълнувана, гласът й затрепери: — се роди Ромен. Красиво бебе. Беше одрал кожата на баща си, който беше луд за него. И… ни връхлетя трагедията, за която най-вероятно знаете… Изабел оставила бебешкото столче с Ромен на алеята на подземния паркинг, докато прибере в багажника покупките… Беше жестока драма. Бащата вдигнал малкия Ромен и лично го закарал в болницата. Прекалено късно! За един ден се промени. Затвори се в себе си. Имаше ужасни сривове. Почти престана да идва у нас. Само дъщеря ми, но рядко. Все по-рядко… Според думите й той заявявал, че бил „прокълнат“, че кошмарът пак започвал, само че този кошмар го изживяваше Изабел. Смятам, че страдаше от огромно чувство за вина, че се смяташе отговорна за смъртта на Ромен и не си прости. Бяхме я възпитали в християнската вяра и сигурно си е казвала, че трябва да изкупи вината си. Бавно и постепенно чезнеше. Подозирам, че е вземала успокоителни, че дори е злоупотребявала с хапчетата, живееше в постоянен ужас. Раждането на другите деца нищо не промени. Един ден помоли баща си да поговорят, искала да се махне, животът й се бил превърнал в голгота. Разказала му за цветовете, понеделник зелено, вторник бяло, сряда червено, четвъртък жълто, стриктното спазване на заповедите, които бил издал. Заявила, че тя можела да понася всичко, но не желаела нещастието да се стовари върху децата й. Когато Гаетан във вид на бунт си слагал пуловер на шотландски карета — взет най-вероятно назаем от някой приятел, — бивал жестоко наказван, както и цялото семейство. Изабел изнемогваше. Постоянно се опасяваше от неприятности, беше кълбо от нерви, разтреперваше се при най-незначителното провинение. Този ден мъжът ми й дал отговор, за който впоследствие жестоко съжаляваше: „Ти си го поиска, получи го, ние те предупреждавахме“, и още по-лошо, заявил на Ерве: „Изабел иска да ви напусне, не издържа повече! Вземете се в ръце!“. Сигурно тези думи са подействали като детонатор. Почувствал се е отхвърлен от жена си, може и да си е въобразил, че ще изгуби децата; според мен от този ден действително се е побъркал. Никой в банката не е подозирал нищо. Продължаваше да ръководи все така вещо и умело и съпругът ми не желаеше да се разделя с него. Беше се оттеглил и беше доволен, че зет му го наследи. Добре дошло за всички: за мъжа ми, за сестрите на Изабел и другите съдружници, които се уповаваха изцяло на него и само прибираха дивидентите. Казвахме си, че има някакви обезпокоителни мании, но в края на краищата кой ги няма? — тя спря за миг, вдигна кичур от кока си, който се бе изплъзнал, прибра го, приглади косата си с ръка. — След като научихме какво се е случило, помислих за вас, но най-вече, най-вече от плещите ми падна огромна тежест… А Изабел! Дойде, влезе в стаята ми, успя само да ми каже: „Свободна съм, мамо, свободна съм!“, и се срина психически и физически. Изчерпала е силите си. Сега за нея се грижи психиатър… Двете момчета също изпитват огромно облекчение. Те мразеха баща си, но не го изобличиха. С Домисий нещата се оказват по-сложни. Тя е станала двулично объркано момиче. Ще трябва време, много време и много любов. Ето какво имах да ви казвам, какво исках да знаете. Вашата съпруга, господине, сестра ви, госпожо, не си е отишла напразно. Тя спаси цяло семейство. — Жената се изправи също така сковано, както беше седнала. Извади писмо от чантата си и го подаде на Жозефин: — Гаетан ме помоли да ви го предам…