Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— По какъв повод? — попита той с недоволен глас.

— Много скоро ще разберете… — отговори единият, загаси с крак цигарата си на тучната зелена трева и тикна пред очите му полицейската си карта.

— Ще ви помоля да вдигнете фаса, или ще звънна на моя приятел, областния началник на полицията… Ще му стане неприятно да научи за неприличната ви постъпка.

— Ще му стане още по-неприятно да научи какво сте правили онази вечер в гората до Компиен — контрира го по-дребният с белезници в ръка, които пусна небрежно да се поклащат.

Ерве Ван ден Брок пребледня.

— Сигурно има някаква грешка — отговори той по-меко.

— Ще ни я обясните — отговори дребният и отвори белезниците.

— Няма да се наложи… идвам с вас. — Той махна на жена си, която разсаждаше бамбукови стръкчета в едно сандъче. — Имам малко работа, ще се върна скоро…

— Или никога… — захили се подигравателно оня, който смачка фаса си в тревата.

Гласът на Жозефин се извиси, чист и мелодичен в мрачното подземие на крематориума в Пер Лашез.

— „О, вие, блуждаещи звезди, помисли изменчиви, умолявам ви, отдалечете се, оставете ме да говоря с Обичния, нека ме дари с благотворното си присъствие. Ти си моята радост, ти си моето щастие, моят ликуващ триумф, моят изпълнен с веселие ден. Ти си мой, аз съм Твоя, и така вовеки! Кажи, Обични мой, защо остави душата ми да се лута толкова дълго и да те търси толкова пламенно, без да Те намери? Търсих те в нощите сладострастни на този свят. Пребродих поля и планини, обезумяла като отвързан вихрогон, но накрая Те открих и сега си почивам, щастлива, безметежна и ефирна до Твоята гръд.“

Гласът й секна и се пречупи при последните думи и тя с върховно усилие успя да изрече: „Хайнрих Сузо, 1295-1366“ 38 38 Немски поет и философ мистик. — Б.пр. — в знак на преклонение пред поета мистик, сътворил одата, която тя подари на прощаване на сестра си, положена сред цветята. „Сбогом, моя любов, моя спътнице в живота, красавице моя прекрасна.“ Тя сгъна белия лист и застана между двете си дъщери.

В крематориума на гробището „Пер Лашез“ не бяха дошли много хора. Сред опечалените бяха Анриет, Кармен, Жозефин, Ортанс, Зое, Филип, Александър, Шърли. И Гари.

Той пристигна с майка си със сутрешния влак. Ортанс не успя да скрие изненадата си, като го видя в хотел „Рафаел“. За миг остана на място, сетне се доближи до него, целуна го по бузата и прошепна: „Много мило, че дойде“. Същите думи, с които посрещна Анриет и Кармен. Филип бе направил опит да се свърже с някои от приятелките на Ирис: Беранжер, Анес, Надя. Беше им оставил съобщения на мобилните телефони. Нито една от тях не отговори. Вероятно бяха на почивка.

Ковчегът не се виждаше, затрупан от бели рози и огромни букети тъмновиолетови ириси, напръскани тук-там с жълти петънца. Имаше голяма снимка на Ирис, сложена на висока поставка; струнен квартет свиреше тихо Моцарт.

Жозефин бе подбрала откъси от текстове, които бе раздала на присъстващите, за да ги прочетат в знак на преклонение.

Анриет отказа под претекст, че нямала нужда от подобни преструвки, за да изрази болката си. Беше много разочарована от семплата церемония и рехавото присъствие. Стоеше изправена с широката си шапка тип мекица, нежната й батистена кърпичка, с която попиваше очите си с надежда да изцеди някоя сълза, бе съвсем суха. Поколеба се, преди да подаде буза на Жозефин. Беше от жените, които не прощават, и поведението й показваше недвусмислено, че смъртта не бе отнесла когото трябва.

Кармен полагаше големи усилия да седи изправена на стола си, риданията разтърсваха цялото й тяло. Александър стоеше тържествено, вперил очи в портрета на майка си, брадичката му не трепваше. Опитваше се да събере спомените си. По упоритото бърчене на веждите личеше, че не му беше лесно. За майка си имаше само бегли спомени: бърза целувка, ухание на парфюм, приглушено шумолене на пакети с покупки, които тя пускаше на пода в антрето с вик: „Кармен, направи ми опушен чай с две съвсем мънички препечени филийки. Умирам от глад!“, гласът й по телефона, възклицания на изненада, чревоугодие, фините й стъпала с лакирани нокти, разпуснатата й дълга коса, която му позволяваше да реши, когато бе щастлива. От какво щастлива? Заради кое нещастна? — се питаше той, изучавайки портрета на майка си, чиито големи сини очи го изгаряха с втренчен поглед. Дали това е достатъчно, за да изпиташ истинска мъка? Покрай нея той бе научил какво означава да си много красива жена и да искаш да бъдеш свободна, но да нямаш сили да се пуснеш от ръката на мъжа, който те издържа. Докато беше малък, си представяше, че тя играе роля на красива пленница и е затворена зад решетки. Когато баща му постави пред портрета голяма бяла свещ, той помоли да я запали. В знак на последна почит. „Довиждане, мамо“, каза и запали свещта. Дори тези думи му се сториха прекалено тържествени за красивата жена, която му се усмихваше. Изпита желание да й изпрати целувка, но се въздържа. Умряла е щастлива, щом е умряла, танцувайки. Танцувайки… и тази мисъл подсилваше чувството му, че до себе си не бе имал майка, а само красива непозната.