Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Какво ще стане с него? — прошепна Жозефин, потресена от току-що чутата изповед.

— Записахме ги и тримата в чудесно частно училище в Руан. С името на майка им. Директорката е наша приятелка. Ще продължат образованието си нормално, няма да страдат от клюки. Дъщеря ми ще си върне моминското име. Тя желае и децата да сменят името си. Съпругът ми има известни познанства, не би трябвало да представлява трудност. Благодаря ви, че ме изслушахте, и ви моля да ме извините за странната ми постъпка. — Кимна им и си тръгна, както бе дошла, избледняла фигура от друго време, силна и същевременно покорна жена.

— Каква странна личност! — прошепна Филип. — Студена, стегната, но грижовна и внимателна. Франция и отколешните й богати буржоазни семейства. Всичко ще се нареди. В какъв ред по-точно е трудно да се каже. Любопитно ми е да разбера какво ще стане с децата… За тях нещата ще бъдат по-сложни. Връщането към установения ред не е достатъчно.

— Филип, не казвай на никого, но ми се струва, че живеем в свят на луди…

Едва тогава погледна плика, който й бе дала майката на Изабел Манжен-Дюпюи.

Беше от Гаетан за Зое.

На следващия ден всички се събраха в апартамента в хотел „Рафаел“. Филип поръча по телефона клуб сандвичи, кока-кола и бутилка червено вино.

Гари и Ортанс се докосваха, избягваха се, привличаха се, отблъскваха се. Ортанс не изпускаше от очи мобилния телефон на Гари. Той й предлагаше да излязат, да отидат на кино, тя отговаряше „защо не“, но точно тогава телефонът звънеше, той отговаряше, обаждаше се Шарлот Брадсбъри. Гласът му се променяше, Ортанс спираше на прага, пронизваше го с ядосан поглед и отказваше поканата за кино.

— Хайде! Колко си смешна! Давай да тръгваме! — заявяваше той, след като приключеше разговора.

— Вече не ми се ходи! — отвръщаше тя вкисната.

— Знам защо — казваше той с усмивка. — Ревнуваш!

— От тази дърта гад? За нищо на света!

— Тогава да идем на кино… Щом не ревнуваш!

— Чакам да ми звънне Николас… после ще видя.

— Дундестият?

— Ревнуваш ли?

Шърли и Жозефин се подсмихваха.

Филип предложи на Александър и Зое да ги заведе да видят обновения стъклен купол на Гран Пале.

— Аз ще дойда! — заяви Ортанс, игнорирайки Гари, който се възползва от поканата и тръгна подире й.

— Най-после сами! — провикна се Шърли, след като всички излязоха. — Дали да не поръчаме още една бутилка от това отлично вино?

— Ще се напием!

Шърли вдигна телефона, помоли да им качат още една бутилка от същото вино и продължи:

— Това е единственият начин да те накарам да си развържеш езика!

— Какво искаш да знаеш? — отвърна Жозефин и срита обувките си. — Нищо няма да ти кажа. Дори подложена на мъчението да изпия бутилка хубаво вино!

— Много си се разхубавила… Филип, нали?

Жозефин долепи два пръста до устните си, за да й покаже, че няма да каже нищо.

— Заедно ли ще живеете догодина?

Тя погледна с усмивка Шърли.

— Значи ще заживеете заедно?

— Все още е много рано… Александър трябва да бъде щаден.

— А Зое?

— И Зое също. За предпочитане е да поживея още малко заедно с нея. В края на седмицата ще ходим до Лондон или те ще идват в Париж. Ще видим.

— Тя ще продължи ли да се вижда с Гаетан?

— Вчера му се обади по телефона. Увери го, че за нея той си остава Гаетан, който я кара да се чувства като перце, и да се носи във въздуха, че Руан не е далеч от Париж и че аз съм готина майка!

— Може да се каже, че има право. А той?

— При него положението не е толкова розово. Ужасно се страхува да не прилича на баща си и да не полудее като него. Не може да спи от притеснение, има тежки кошмари. Баба му е намерила психиатър…

— На психиатъра ще му се наложи да лекува цялото семейство…

На вратата се позвъни, сервитьорът носеше виното. Шърли наля чаша на Жозефин и се чукнаха.

— За нашето приятелство, my friend — каза Шърли. — Нека бъде все така нежно, силно, красиво и здраво!

Жозефин щеше да отговори, но телефонът й звънна. Обаждаше се инспектор Гарибалди. Да й съобщи, че вече може да се върне вкъщи.

— Открихте ли нещо?

— Да. Сестра ви си е водила дневник…

— Може ли да го прочета? Бих искала да разбера.

— Тази сутрин го изпратих по човек и той ви очаква на рецепцията; дневникът ви принадлежи. Тя е заживяла в друг свят… Ще разберете, след като го прочетете.

Жозефин се обади на рецепцията. Веднага й донесоха плик.

— Неприятно ли ще ти бъде, ако го изчета веднага? — попита тя Шърли. — Нямам търпение. Толкова ми се иска да разбера…