Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Силната вълна отново я поде, завъртя я, смаза я, отнесе я към откритото и сигурно щеше да я удави. След това обаждане всичко се размаза, изгуби очертания, стана неясно и смътно. Тя губеше почва под краката си. Никой и нищо не можеше да я спаси. Разчиташе единствено на себе си, на собствените си сили, за да стъпи здраво на земята.

Тази всевластна жена, нейната майка, не бе изгубила силата си да я убива отново и отново. Не можеш да се излекуваш от майка, която не те обича. В сърцето зейва голяма дупка и е нужна любов, за да се запълни! Никога не ти достига любов, постоянно се съмняваш в себе си, мислиш, че не си достоен за обич, че не струваш пукната пара.

Ирис може би е страдала от същата болест… Може би именно по тази причина се е хвърлила в тази своя любов-лудост. Приемала е всичко, понасяла е какво ли не, казвала си е: той ме обича, обича ме! Въобразявала си е, че е открила тъкмо любовта, способна да запълни бездънната дупка.

А аз, Дю Геклен, какво искам аз? Вече не зная. Имам любовта на двете ми дъщери. В деня на кремацията стояхме сплотени, държахме се за ръце и за пръв път почувствах, че трите сме едно цяло. Тази любов ми хареса. Сега ми остава да науча мъжката любов.

Филип си замина и настъпи нейният ред да потъне в мълчание. На раздяла бе казал: „Ще те чакам, Жозефин. Не бързам за никъде“, и я бе целунал нежно, отмахнал падналите кичури от лицето й, сякаш бяха коси на удавница.

„Ще те чакам.“

Вече не беше сигурна дали ще може да изплува.

Дю Геклен видя маратонките й и излая. Тя се усмихна. Той се изправи, грациозен като тюлен, който се върти върху леден блок.

— Наистина си затлъстял, да знаеш! Трябва да се поразмърдаш малко!

Два месеца не съм тичал, не е чудно, че съм натрупал тлъстинки, обясни той и се протегна.

На етажа на семейство Ван ден Брок се разминаха с брокерка от агенция за имоти, която водеше посетител да разгледа апартамента. „Аз не бих живяла в апартамента на убиец — твърдо заяви Жозефин на Дю Геклен, — но може би не са им казали!“ След като пуснаха драгата в езерото при Компиенската гора, водолазите извадиха труповете на три жени, напъхани в чували за смет и овързани с камъни. Инспектор Гарибалди й бе обяснил, че имало два вида жертви, такива, които изоставяли на улицата, и такива, които били обект на „специално отношение“. Ирис била от „специалните случаи“. Обикновено те били „обработвани“ от Льофлок-Пинел, който след това ги „предлагал“ на Ван ден Брок, прилагайки фантасмагоричен ритуал за пречистване, измислен от двамата. Ван ден Брок бил в затвора в очакване на съдебния процес. Водело се следствие. Била направена очна ставка със селянина и с жената от рецепцията на хотела, и двамата го разпознали. Той продължавал да отрича, твърдял, че бил само свидетел, че не бил в състояние да попречи на убийствената лудост на своя приятел. Вечерта на престъплението успял да се измъкне от полицая, натоварен да го следи, и се качил на взет под наем автомобил, паркиран на петстотин метра от дома му. И това ако не е умишлено! — ядоса се Жозефин. — За заблуда оставил собствената си кола пред кооперацията. Полицаят се хванал на въдицата. Очертаваше се процесът да е след две-три години. Щеше да се наложи отново да преживее този кошмар…

Есента бе дошла и листата ръждавееха. Бе минала една година! Една година, откакто обикалям езерото. Преди една година ходех на посещения при Ирис в клиниката, тя бе на прага на лудостта и ме обвиняваше, че съм й откраднала съпруга, сина, книгата. Жозефин тръсна глава, за да прогони мрачния спомен на фона на черните стволове на дърветата, започнали да се оголват от първите студове. Преди година си въобразявах, че виждам Антоан в метрото. Бил е негов двойник. Пак преди година полузамръзнала обикалях покрай езерото заедно с Лука, обзета от пълно безразличие. Дъждът заваля по-осезаемо, на тънки гъсти струйки, и Жозефин ускори темпото.

— Хайде, Дю Геклен, ще се опитаме да минем между капките…

Тя сви глава в раменете, сведе очи да гледа къде стъпва, за да не се подхлъзне на някоя пръчка, и установи, че Дю Геклен не я следва по петите. Продължи да тича, притиснала лакти до тялото, напрегнала ръце, крака, цялото си същество, борейки се с вълните, закалявайки сърцето си с всяка измината крачка.

Всяка седмица Марсел й изпращаше цветя, придружени с мило писъмце, „кураж, Жо, дръж се, ние сме с теб, обичаме те“. Марсел, Жозиан, Младши, новото й семейство, което не я мушкаше с нож безмилостно в сърцето.