Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

Шърли направи знак, че ще изчака в съседната стая.

— Не. Остани до мен.

Жозефин разпечата плика, извади трийсетина листа и се съсредоточи. Докато четеше, лицето й пребледня.

Без да продума, подаде листовете на Шърли.

— Може ли? — попита Шърли.

Жозефин кимна и бързо отиде в банята.

След като се върна, Шърли вече беше приключила с четенето и се взираше в празното пространство. Жозефин седна до нея и склони глава на рамото й.

— Отвратително! Как е могла…

— Много добре зная какво е чувствала. Това състояние ми е познато.

— С мъжа в черно?

Шърли кимна. Седяха безмълвни, прехвърляха си една на друга листовете, гледаха елегантния почерк на Ирис, който към края беше станал разкривен, дребен и почти нечетлив.

— Като зацапана с петна от мастило тетрадка на първолак — каза Жозефин.

— Съвсем точно — отговори Шърли. — Той я е притиснал, подчинил я е като дете. Нужна е страхотна сила, за да се измъкнеш от хватката на подобна лудост…

— Но трябва да си луд, за да се оставиш да те хванат!

Шърли вдигна очи към нея, помръкнали от странна тъга.

— В такъв случай и аз съм била луда…

— Да, но ти си се спасила! Не си останала с онзи човек!

— На каква цена обаче! На каква цена! И продължавам да се боря всеки ден, за да не хлътна отново. Не мога да преспя с нито един мъж, толкова ми се струва отегчително и безлично! Това е пристрастяване, както е при дрогата, алкохола и цигарите. Не можеш да се откажеш. Все още си мечтая. Мечтая за онова пълно подчинение, загуба на съзнание, не знаеш кой си, за необяснимото сладострастие, което се изразява в очакване, болка, радост, чувството, че отново и отново си прекрачил границата… за кой ли път. В начина, по който отблъскваш заплахите на смъртната опасност, по който те се отдалечават. Тя е вървяла към смъртта, но мога да те уверя, че е вървяла щастлива, щастлива като никога преди!

— Ти си луда! — викна Жозефин и се дръпна от приятелката си.

— Мен Гари ме спаси. Любовта, която изпитвах към него. Той ми помогна да се измъкна от пропастта… Ирис не беше истинска майка.

— Но ти, ти си нормална, нали! Кажи ми, че си нормална! Кажи ми, че не съм заобиколена от луди! — извика Жозефин.

Шърли изгледа странно Жозефин, взря се в напрегнатото й лице и прошепна:

— Какво е „нормално“, Жо? И какво не е нормално? Who knows? Кой определя нормата?

Жозефин нахлузи маратонките си и извика Дю Геклен. Той лежеше пред радиото, заслушан в станцията TSF Jazz, и въртеше задница. Беше любимата му радиостанция. Слушаше я с часове. Когато прекъсваха за реклами, отиваше да подуши купичката си или се претъркулваше пред краката на Жозефин, за да го почеше по корема. После пак се връщаше на поста си. Когато тромпетът завиеше на високите тонове, той затъкваше уши в предните си лапи и клатеше обидено глава.

— Хайде, Дю Геклен, излизаме!

Трябваше да се размърда. Да излезе да потича. Да отблъсне смазващата я болка чрез усилие на тялото. Не желаеше да се изложи на опасността отново да умре. Но как е възможно? Как е възможно да продължава да ме боли все така силно? Никога няма да оздравея, никога!

Добре че ти си тук! Със смачканата си муцуна на злочест бандит, ласкаво говореше тя на Дю Геклен. Когато хората я питаха учудени „това вашето куче ли е?“, подразбирайки „вие ли си го избрахте толкова черно, толкова грозно, толкова тромаво?“, тя обидено отвръщаше: „Това е МОЕТО куче и друго не ми трябва!“. Дори да няма опашка, едното му ухо да е клепнало, да има перде на окото, да е олисяло на петна и да е нашарено с белези, вратът му е як, а главата здраво вкопана в раменете. За мен е най-хубавото куче. Дю Геклен пристъпваше важно-важно, горд от тази непробиваема защита, а Жозефин добавяше: „Хайде напред, Дю Геклен, тези хора нищо не разбират“.

Би трябвало винаги да е така, когато обичаш. Да не поставяш условия. Да не съдиш. Да не създаваш норми и да не правиш сравнения.

Аз не бях достатъчно добра, нали? Продължавам да не съм достатъчно добра. Не достатъчно, не достатъчно… Този рефрен съсипа детството ми, живота ми на жена и сега се опитва да опропасти любовта ми.

Скоро след смъртта на Ирис се бе обадила на Анриет. Попита я дали може да намери някои от детските им снимки, нейни или на Ирис. Искаше да ги сложи в рамки. Анриет отговори, че снимките били в мазето, че нямала време да рови, да търси и да преглежда.

— Впрочем, Жозефин, мисля, че е по-добре да престанеш да ми се обаждаш. Вече нямам дъщеря. Имах една и я загубих.