Катрин Панколь - Бавният валс на костенурките

— Ще се оправи, всичко ще се оправи… — шепнеше и целуваше косата й. — Не можехме нищо да сторим за нея. Тя самата се погуби…

— Не е така! Трябваше да съм с нея, не биваше да я оставям сама…

— Никой не можеше да си представи подобно нещо. Тя винаги е изпитвала нужда от нещо много велико и си е въобразила, че най-сетне го е открила. Нито моята, нито твоята любов можеха да я излекуват или да я задоволят. Няма за какво да се обвиняваш, Жо.

— Но не мога да си наложа…

— Разбирам те. Поразсъждавай обаче и ще разбереш. Аз живях дълго време с нея, дадох й всичко. Тя беше като бездънен кладенец. Никога не й стигаше. Въобразила си е, че е на седмото небе с него… — говореше й, сякаш се опитваше да си го внуши, защото и той изпитваше чувство за вина като Жозефин.

— Ортанс току-що се обади, ще поеме грижите за Зое и Александър. Обадих се на скъпата ми майка, обясних й, че ако иска да научи подробности, е по-добре да говори с теб. Нямах сили да говоря с нея…

— Свързах се с Кармен. Тя изрази желание да присъства на погребението.

Той щеше да състави списък на хората, на които да позвънят. Жозефин си помисли, че трябва да съобщи на Шърли и на Марсел и Жозиан.

— Няма да дойдат, при положение че майка ти присъства — отбеляза Филип.

— Не, обаче е редно да им кажа…

Те останаха така прегърнати дълго време. Мислеха за Ирис. Филип си казваше, че бе умряла, без да издаде тайните си, и той не знае почти нищо за жена си. Жозефин си спомняше случки със сестра си от детските им години.

— Все още не мога да повярвам… — каза Жозефин. — През целия ми живот беше с мен. През цялото време… Беше част от мен.

Той не отговори, само я прегърна още по-силно.

Когато Жозефин се обади на Марсел, попадна на Жозиан, която бе заета да разбива майонеза, та я помоли за две секунди, колкото да приключи. Младши грабна телефона. Жозефин чу Жозиан да вика: „Младши, остави телефона!“, но той изломоти:

— Зофин! Как си?

Жозефин се ококори.

— Ти вече можеш да говориш, Младши?

— Иии…

— Много си развит за възрастта си!

— Зофин, не пачи! Тя гое небето…

— Младши! — Жозиан взе слушалката и се извини. — Не исках да спирам, за да не се спихне майонезата… Приятно ми е да те чуя, по какъв случай? Колко време мина, откакто не съм те чувала!

— Не чете ли вестниците?

— Сякаш ми остава време! В момента нямам време за нищо! Търча с дребния във всички посоки. Прави ме на луда. Разхождаме се из музеите! На осемнайсет месеца! Страхотно си прекарвам, нямам думи! Чета му всичко, обяснявам му всичко! Утре се заемаме с кубизма! А Марсел е в Китай! Знаеш ли, че бях болна? Много зле. Странна болест. Ужасен кошмар. Ще ти разкажа. Трябва на всяка цена да дойдете с момичетата у нас…

— Жозиан, искам да ти кажа, че Ирис…

— Тя никога не ми е звъняла. Сигурно сме много прости за нея.

— Тя умря.

Жозиан извика, а Жозефин долови Младши да ломоти: „Тя гое небето, тя добе, небето“.

— Ама как така, не може да бъде. Като го съобщя на Марсел, ще му увисне ченето!

Жозефин й разказа тихо. Жозиан я прекъсна:

— Недей да се самоизмъчваш, Жо. Достатъчно тежко е бездруго… ако искаш, ела вкъщи да си поплачеш, винаги си добре дошла. Ще направя чудесна торта. Коя ти е любимата?

Жозефин се разхлипа.

— Не ти е до торти сега, разбирам те, милата ми!

— Толкова си добра — не спираше да хлипа Жозефин.

— Ами децата? Те как го приеха? Не, не ми казвай. Пак ще се разплачеш…

— Ортанс… — започна Жозефин.

— Ето, видя ли, няма смисъл, ще се задушиш. Впрочем, кажи на Ортанс, че Марсел отиде в Шанхай да й зашлеви един в мутрата на онази Милен Корбие. Всичко си признала за писмата от Антоан, не знам дали няма да ти подейства още по-зле, но той наистина е бил изяден от крокодил. Тя го открила, така че няма лъжа, няма измама. Ами може и от това да се побъркала… Разтягала ги разни на Марсел как нямала свои деца, искала да осинови дъщерите ти, затова им пишела писъмца, светъл лъч в мъката й, все едно си имала деца. Ако искаш моето мнение, тя не е наред!

— Ортанс я беше разкрила…

— Дъщеря ти е супер оправна. Така си е! Милен обяснила, че тя била изпратила колета за спомен от Антоан, че запазила за себе си другата маратонка. Не знам доколко ти е ясна тази каша, но за мен е все едно гледам Орас Верне 37 37 Емил-Жан-Орас Верне — френски художник (1789–1863). — Б.пр. .

— Орас Верне ли?]

— Ми да, светлосенки… никаква яснота. А красивият Филип, още ли си влюбена?

Жозефин се изчерви и погледна към Филип, който се обличаше.