Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Млъквам, защото гърлото ме стяга и ми е трудно да говоря.

— Мъчех се да видя лицето на Ники и дори от това разстояние забелязвах, че усмивката не слиза от лицето й и е много щастлива и това някак се оказа достатъчно за мен да сложа официално край на изпитателния срок и да пусна финалните надписи на моя филм, без дори да се изправя пред Ники, така че просто помолих Джейк да ме върне в Ню Джърси и той го направи, сигурно защото е най-добрият брат в целия свят. Така че май просто искам Ники да е щастлива, дори и щастието й да не включва мен, защото аз имах своя шанс и не се оказах особено добър съпруг, а Ники беше страхотна съпруга и…

Пак се налага да млъкна. Преглъщам няколко пъти.

— Просто ще помня тази сцена като хепиенда на филма за стария ми живот. Как Ники играе в снега със семейството си. Изглеждаше толкова щастлива… и новият й съпруг, и двете й деца…

Спирам да говоря, защото думите отказват да излязат от устата ми. Сякаш студеният въздух е вледенил езика и гърлото ми; сякаш студът прониква в белите ми дробове и смразява гърдите ми отвътре.

С Тифани стоим дълго на моста.

Макар лицето ми да е вкочанено, започвам да чувствам топлина в очите си и изведнъж осъзнавам, че пак съм заплакал. Избърсвам си очите и носа в ръкава на палтото и заплаквам на глас.

Чак когато преставам да плача, Тифани най-после проговаря, но не за Ники.

— Нося ти подарък за рождения ден. Не е нищо особено. И не съм го опаковала и не ти взех картичка, защото, ами… защото съм побърканата ти приятелка, която не купува картички и не опакова подаръци. И знам, че закъснях с цял месец, но все пак…

Тя сваля ръкавиците си, разкопчава няколко копчета и вади подаръка от вътрешния джоб на палтото си.

Поемам го от ръцете й — десетина дебели гланцирани листа — някъде десет на двайсет сантиметра всеки и свързани със сребърен болт в горния ляв ъгъл. На корицата пише:

на

ОБЛАЦИТЕ

за

НАБЛЮДАТЕЛИТЕ НА НЕБЕТО

Лесен за употреба,

качествен каталог

за природолюбители.

— Все гледаше облаците, докато тичахме — обяснява Тифани, — та си помислих, че може да ти се прииска да разпознаваш различните форми.

Развълнувано вдигам корицата, за да погледна първата гланцирана страница. Прочитам всичко за четирите основни вида облаци — слоести, дъждовни, кълбести и перести — и гледам красивите илюстрации на различните вариации на четирите групи и после с Тифани някак се озоваваме легнали по гръб насред същото футболно игрище, където играех като дете. Гледаме небето, което е по зимно сиво, но Тифани казва, че ако почакаме достатъчно, облачната маса сигурно ще се разкъса и с помощта на „Каталога на облаците“ ще можем да разпознаем отделните облаци. Лежим на замръзналата земя много дълго и чакаме, но в небето виждаме само плътно сиво одеяло — според новия ми каталог на облаците се нарича нимбостратус: „сива облачна маса, от която падат силни и продължителни валежи от дъжд и сняг“.

След известно време главата на Тифани някак се оказва облегната на гърдите ми, а ръката ми е около раменете й, така че придърпвам тялото й близо до моето. Когато снегът завалява, снежинките са големи и чести. Почти веднага полето побелява и тогава Тифани прошепва нещо много странно. Тя казва:

— Нуждая се от теб, Пат Пипълс; толкова жестоко се нуждая от теб — и горещите й сълзи се леят по кожата ми, докато тя леко целува врата ми и подсмърча.

Това е толкова странно, толкова различно от обичайното „обичам те“ и все пак вероятно е по-вярно. Приятно е да притискам Тифани толкова плътно до себе си и си припомням какво ми каза мама, когато се опитвах да се отърва от приятелката си, като я поканя на вечеря. Мама каза: „Нуждаеш се от приятели, Пат. Всеки се нуждае“.

Спомням си и как Тифани ме лъга толкова много седмици; помня ужасната история на Рони как Тифани я уволнили от работа, както и признанието й в последното й писмо; спомням си колко чудато беше приятелството ми с Тифани — но после си спомням, че никой друг, освен Тифани не може дори да се доближи до това да разбере какво изпитвам, откакто загубих Ники завинаги. Припомням си, че изпитателният срок най-сетне приключи и макар Ники да си отиде завинаги, все още стискам жена в обятията си — жена, която е страдала ужасно и има отчаяна нужда отново да повярва, че е красива. В обятията си стискам жена, която ми подари „Каталог на облаците“; жена, която знае всичките ми тайни; жена, която е наясно точно колко е объркан умът ми, на колко много лекарства съм, и все пак ми позволява да я стискам в обятията си. Във всичко това има нещо неподправено и не мога да си представя друга жена, с която да лежа по средата на замръзнало футболно игрище — при това насред снежна вихрушка — и заедно да се надяваме на невъзможното: да видим отделен облак да се освобождава от нимбостратуса.