Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

Написах онези писма с надеждата да ти помогна да затвориш страницата, както аз някак успях да го сторя чрез случаен секс след смъртта на Томи. Моля те, повярвай, че започнах цялата история със свръзката, едва след като се убедих в твърдото решение на Ники да не говори с теб при никакви обстоятелства. Вероятно никога няма да можеш да ми простиш, но искам да знаеш, че имах най-добри намерения… и още те обичам по моя си смахнат начин.

Липсваш ми, Пат. Наистина. Може ли поне да бъдем приятели?

Дани дочита писмото от Тифани, въздъхва, почесва се по главата и дълго време гледа през прозореца на спалнята ми. Искам да знам мнението му, защото той е единственият ми познат, който не е предубеден спрямо Тифани. Всички други очевидно са пристрастни — дори Клиф.

— Е? — най-накрая се обаждам от леглото си. Седя, облегнат на дъската с крак, повдигнат върху няколко възглавници. — Какво мислиш?

Дани сяда, отваря кутията за парчези, подарък от мама за рождения ден, и вади ръчно боядисаната дървена дъска и пионките.

— Мисля днес да съм с червените — казва. — Кой цвят си избираш?

Избирам сините и поставяме дъската на малката масичка — мама я сложи в стаята ми, след като се прибрах вкъщи със счупен крак. Играем парчези както при всяко гостуване на Дани. Очевидно той ще се въздържи да изкаже мнение за Тифани, вероятно защото знае, че решението си е само мое. А може би просто иска да играем. Той обича парчези повече от всеки друг и когато стигне някоя от моите позиции и върне моя пионка до началото, винаги посочва лицето ми и изкрещява:

— Иииха! — което ме разсмива, защото Дани приема парчези толкова сериозно.

В действителност аз не обичам играта чак толкова колкото Дани — а и той не иска да отговори на въпросите ми за Тифани — но все пак е хубаво той отново да е част от живота ми.

Играем парчези часове наред — дните минават и резултатът ми срещу Дани достига 32 победи и 203 загуби. Дани е изключителен играч на парчези и най-добрият хвърляч на зарове, когото съм срещал. Когато каже: „На татенцето му трябва чифт“, почти винаги хвърля две шестици. Каквото и да му трябва на Татенцето, Дани го хвърля.

Седмица след като ми свалят гипса стоя сам на моста в Найтс Парк, облегнат на парапета, и се взирам в езерцето, което може да се обиколи за по-малко от пет минути. По водата под мен има тънък слой лед и ми се приисква да хвърлям камъни през него, без да знам защо, особено след като нямам и камъни. И въпреки това толкова ми се иска да хвърлям камъни през леда, да го пробия, да докажа, че е слаб и временен, да видя черната вода отдолу да се надига през дупката, която аз сам съм направил.

Мисля си за скритите риби — най-вече за големите златни рибки, с които пълнят езерото, за да имат кого да хранят старците напролет и за да има какво да ловят момченцата през лятото — сега са заровени в тинята на дъното. А дали рибите вече са се заровили? Дали няма да почакат езерото да замръзне напълно?

Ето една мисъл: аз съм като Холдън Колфилд, когато си мислеше за патиците, само дето аз съм на трийсет и пет години, а Холдън беше тийнейджър. Дали пък инцидентът не е върнал мозъка ми в тийнейджърското му състояние?

Част от мен иска да се покатери на парапета и да скочи от моста (макар той да е дълъг само десет метра и да е на по-малко от метър над водата); част от мен иска да пробия леда с крака, да се потопя дълбоко, дълбоко, дълбоко в тинята, където да спя месеци наред и да забравя всичко, което знам и помня. Част от мен желае никога да не си бях връщал паметта, още да имах фалшива надежда — още да имах поне идеята за Ники, която да ме крепи.

Най-после вдигам очи от леда, поглеждам футболните игрища и виждам, че Тифани е приела поканата ми да се видим точно както предрече Клиф. В далечината изглежда висока само пет сантиметра, носи жълта скиорска шапка, а в бялото си палто почти до коленете прилича на ангел без крила и расте ли, расте, а аз я гледам как минава покрай люлките и големия павилион с маси за пикник. Гледам я как върви покрай водата, докато най-накрая достига естествения си ръст, някъде около метър и шейсет.

Тя стъпва на моста и аз веднага пак приковавам поглед в тънкия слой лед.

Тифани идва до мен и застава така, че рамото й почти докосва моето, но не съвсем. С периферното зрение виждам как и тя гледа надолу към тънкия слой лед и се питам дали и на нея не й се иска да хвърля камъни.