Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Нали не свири сопрано саксофон? — питам, защото, както знаете, Кени Джи е големият ми враг.

— Не — успокоява ме тя и слага слушалките на ушите ми.

Ушите ми потъват в подплънката. Със слушалките ме обзема чувството, че съм съвсем сам в това огромно помещение, въпреки че ако вдигна очи, ще видя Тифани. Стискам рамката в ръце, взирам се в очите на Ники и песента започва.

Пиано — бавно и тъжно.

Два гласа се редуват.

Болка.

Знам тази песен.

Тифани имаше право. Идеална е и за двама ни.

Песента тече, гласовете стават все по-емоционални и нещо ме пробожда в гърдите.

Текстът изразява точно чувствата ми, откакто ме изписаха от лошото място.

На припева вече плача, защото певицата изглежда изпитва абсолютно същите неща като мен, а думите й, емоциите й, гласът й…

Песента свършва със същото тъжно пиано, с което започна. Вдигам очи и осъзнавам, че Тифани ме е видяла как плача, и се засрамвам. Оставям снимката на Ники на пода и закривам лицето си с ръце.

— Съжалявам. Дай ми само секунда.

— Хубаво е, че песента те разплаква, Пат. Сега ни остава само да трансформираме сълзите в движение. Трябва да плачеш чрез танца. Разбираш ли ме?

Не я разбирам, но все пак кимвам утвърдително.

Трудно е да обясня как научих хореографията на Тифани и станах отличен танцьор — най-вече понеже репетициите ни са дълги, изтощителни и крайно досадни. Правим и най-малкото нещо отново и отново до безкрай. Например, ако трябва да вдигна пръста си, Тифани ме кара да го повтарям по хиляда пъти всеки Божи ден, докато не се науча да го правя както тя иска, без да се замислям. Така че ще спестя повечето скучни подробности. Тифани усложни нещата още повече, като ми забрани да документирам репетициите ни подробно от страх да не й откраднат техниките. Иска един ден да отвори студио и затова пази методите си много ревностно — както и хореографията си.

За щастие, когато сядам да пиша, ми идва наум, че във всички филми за Роки, щом той реши да стане по-добър боксьор, ни показват клипове как прави лицеви опори с една ръка, тича на плажа, удря боксова круша, тича по стълбите на музея, гледа Ейдриън любвеобилно, слуша как Мики или Аполо Крийд, или дори Поли му се карат — и през цялото време се върти основната мелодия — може би най-страхотната песен на света: „Gonna Fly Now“. Във филмите за Роки публиката само за няколко минути вижда седмици тренировки и въпреки това разбираме колко усилия е вложил Роки, за да подобри боксьорските си умения, независимо че ни показват само няколко сцени, в които Италианския жребец помпа здраво.

По време на сеанса питам Клиф как се нарича тази филмова техника. Той се обажда по мобилния на жена си Соня, а тя знае отговора и ни обяснява, че се опитвам да опиша тъй наречения монтаж. Значи ето какво ще направя по-долу: монтажа на моя филм. Може да си пуснете „Gonna Fly Now“ на CD-плейъра, ако ви е подръка, ако не — всяка песен, която намирате за вдъхновяваща, ще свърши работа — и четете на фона на музиката. Музиката обаче не е задължителна. Окей, ето го моя монтаж:

В очакване наголемия ден с Тифани всеки ден тичаме малко по-бързо. Напрягаме сили и след парка пробягваме в спринт последния километър и половина до дома й и здравата се изпотяваме. Винаги надбягвам Тифани, понеже съм мъж, вярно, но и защото съм отличен бегач.

Виждате ме как помпаммускули: лежанка, повдигания на краката, коремни преси на „Стомах мастър 6000“, велоергометър, клекове, юмручни лицеви опори, сгъвания на дъмбели — пълната програма.

— Пълзи! — крещи Тифани. — И аз запълзявам по паркета в танцовото й студио. — Пълзи все едно нямаш крака и не си ял от две седмици, а в центъра на стаята има една-единствена ябълка, към която пълзи друг човек без крака. Искаш да пълзиш по-бързо, но не можеш, защото си осакатен. Отчаянието се лее от лицето ти като пот! Толкова си уплашен, че няма да успееш да стигнеш ябълката преди другия човек без крака! Той няма да си подели ябълката с… не, не, не. Спри! Не го правиш както трябва. Боже, Пат! Остават ни само четири седмици!

— Джини — чувамгласа на баща си. Той закусва в кухнята. Аз съм на стълбите към сутерена и се ослушвам. — Защо Пат затваря очи и тананика при всяко споменаване на Орлите? Пак ли откача? Да се тревожа ли?

— Какво чувам, че си щял да пропуснеш мача със Светците? — пита ме Джейк по телефона, когато му се обаждам малко след 11 вечерта. Търсил ме е две поредни вечери и мама ми остави бележка на възглавницата: „Обади се на брат си, колкото и да е късно. Важно.“