Сергей Минаев - Духless

— Не, просто си помислих, че ако можеш да дадеш още двадесет и пет хиляди, ще стане страхотно. Ще вложим по седемдесет и пет хиляди и направо ще е супер.

— Ами, хайде да направим така. Само че преди да се съгласим, трябва да огледаме мястото и документите. В колко ще отидем?

— Хайде да отидем довечера. Към седем. Но най-важното са документите. А те при всички случаи ще развъртят помещението, нали влизаме при това условие.

— Да… но все пак. О’кей. Вадим, ще се обадя на Миша и ще се разбера с него за седем. А сега отивам на работа.

— Още ли си в онзи концлагер?

— Да. Arbeit macht frei!

— И без това си прекалено свободен, не е ли така? — Вадим размърда по характерен начин носа си.

— Човек винаги може още. — Размърдах пръстите на лявата си ръка и масажирах вената си.

— Я върви по дяволите, хайде, тръгвай си, клоун такъв.

Отворих вратата, а Вадим каза след мен:

— Партнер… хубава дума… харесва ли ти?

— Да. Звучи много хомосексуално. — Обърнах се към него и му махнах палаво с пръсти.

Вадим смачка бързо един лист и го хвърли по мен. Затворих бързо вратата и тръгнах към асансьора.

В асансьора застанах, притиснал гръб до стената. От лявата ми страна стоеше една умопомрачителна красавица в плътно прилепнал костюм с панталони, с разкопчана под сакото бяла риза (малко по-разкопчана, отколкото го допускаше бизнес етикетът, разкопчана така, че да може да се вижда яркочервеният й сутиен). Имаше прави светли коси, пухкави леко изпъкнали устни и нагли сини очи (всъщност това вероятно бяха лещи). Говореше по мобилния си, а със свободната си ръка потропваше малко нервно с пръстите си с дълъг маникюр по бедрото си. Изобщо беше безумно сексапилна. Сексапилна до неприличие, до такава степен, че ти се искаше да спреш асансьора и да й се нахвърлиш. Да съблечеш сакото й и да впиеш устни в гърдите й. А освен това ми се щеше да вярвам, че тя изобщо няма нищо против подобен обрат на събитията.

От дясната ми страна стоеше един още по-интересен тип. Доста едър чичко с дънки, огромни до нелепост туристически боти, раздърпано яке, нахлупена ниско над очите бейзболна шапка и безформена чанта на рамо. Имаше широки скули и малко детинско лице, черна брада и очила с невероятно дебели стъкла. На пръв поглед беше някъде около четиридесетгодишен. Дрехите му в съчетание с шапката и брадата му придаваха вид на приказно джудже. Макар че той не беше никакво джудже, а бивш старши научен сътрудник с куп публикации зад гърба си, който е разработвал в течение на години някаква много интересна тема, но по волята на случайността беше станал куриер. Той гледаше блондинката с широко отворени очи, които направо изглеждаха грамадански зад дебелите стъкла. Плъзгаше поглед по тялото й, леко се изчервяваше и по всичко личеше, че много я желае. В един момент в очите му се появи блясък, той изправи рамене, отвори уста и сякаш всеки миг щеше да надмогне цялата си природна плахост и да направи крачка към нея. Двете му ръце се вдигнаха леко встрани като крайници на пингвин, който се кани да прескочи някаква буца. Но ето, че очите му помръкнаха, раменете му се отпуснаха и той леко сведе глава сякаш осъзна цялата безперспективност на желанията си или си спомни поговорката за жабата и гьола. Асансьорът стигна до първия етаж, вратата се отвори и блондинката излезе. Той се потътри унило след нея, а пък аз — след него. Излязохме заедно от сградата. Блондинката и куриерът тръгнаха в различни посоки. Той спря, за да погледне още веднъж след нея, след това отново изправи рамене и с бодра крачка продължи нататък.

Качих се в колата си и дълго не потеглих. Тази сцена илюстрираше най-добре човешкото съществуване. В нашия живот имаше известен брой моменти, когато ти също като този куриер се разпалваш, за да направиш нещо особено. Да преминеш своя Рубикон, да вдигнеш бариерата и тъй нататък. Да смениш работата си, да смениш приятелката си, да заминеш в друга страна. Казано с две думи, ДА ПРОМЕНИШ НЕЩО.

Живееш с тази мисъл няколко дни, няколко месеца, няколко години. След това тя постепенно минава на втори план и ти осъзнаваш, че няма смисъл да се напрягаш, защото и без това нищо няма да се промени. Все повече и повече попадаш в плен на закоравелите идеи от сорта на „всеки се простира според чергата си“, „където ти е хвърлен пъпът“ и други гадории, които подрязват крилете на човека още от раждането му. Разбира се, оправдаваш много неща със средата, която обитаваш. С възпитанието, с устоите, с родителите, които още като дете са те отучили да извършваш необмислени постъпки. Спомняш си всичко, което може да оправдае бездействието ти и стила ти на живот, който прилича на повалено дърво на сечището. Но нали някой прави резки движения в този живот? Някой просто ей-така намира своите блондинки в асансьорите? Дали пък на такива просто не им върви?