Сергей Минаев - Духless

— Повярвай ми, за три дни трябва да намеря парите, за да довърша ремонта на клуба. Светът може да се преобърне, но аз трябва да реша този проблем. И тази вечер за мен това е проблем, но утре вече няма да е такъв. Защото не мога да показвам, че имам проблеми, иначе няма да оцелея. И аз съм сигурен, че в крайна сметка всичко ще приключи благополучно, защото свестните хора винаги печелят. И някой им помага. Защото свестните хора трябва да си помагат. И тогава всичко в живота си отива на мястото.

А аз го слушах и продължавах да пребивавам в това затормозено състояние и оглеждах околните, опитвайки се да прочета по лицата им съчувствие, съпричастност или поне заинтересованост. Но не виждах нищо. Там нямаше нищо подобно. Ако се съдеше по физиономиите им, те като че ли изобщо не бяха забелязали моето отсъствие.

И в този момент един от онези хубави младежи с телосложения на спортисти и с червена бейзболна шапка ми каза:

— Старче, ония всичко ли ти взеха или успя да скъташ нещичко? Остана ли ти нещо?

Завъртях отрицателно глава.

— Жалко. Както и да е, майната му, забрави тая работа — каза той и ме потупа по рамото.

А в мига, в който тъкмо се канех да тегля една майна на младежа, Миша сложи ръка на рамото ми и каза така, че всички да го чуят:

— Повярвай ми. Има хора, на които не им е все едно. И всичко се гради на това. Най-важното е да срещнеш такива хора.

А след това Миша ме изпрати до таксито, качи ме в колата и ние дълго се сбогувахме и прегръщахме. И когато се отдалечавах, погледнах назад и видях Миша, който не помръдваше от мястото си и беше вдигнал палец нагоре, сякаш за да ми каже, че всичко ще бъде наред.

И през целия път до вкъщи седях абсолютно размазан от сантименталността, която ме обзе. Мислех си, че светът все още не се е изкурвил окончателно и че има хора, които са готови да ти помогнат, без да искат нищо в замяна. Макар че в днешната ситуация бях готов да дам много неща. А завидях на Миша заради това, че нито статутът, нито парите, нито амбициите не са успели да го променят. А освен това завидях и на себе си. На персоната, която почти бе престанала да вярва на хората и която изведнъж съвсем случайно бе срещнала човек, изплувал най-неочаквано от средата на нюйоркско-лондонските баровци. Човек, който бе пристигнал в Москва да отвори клуб, но заедно с това бе отворил очите ми. И тази среща ми се стори напълно логична. Не, аз не изпаднах в умопомрачение на тема „месията, когото дълго съм чакал“. Просто започнах да вярвам, че много неща все още имат стойност и че всичко е много по-просто, а понякога и по-честно, отколкото ми се струва.

И ми беше много смешно, че този единствен човек, който бе в състояние да се оправи в московската бъркотия, се оказа човек от Лондон. А освен това започнах да изпитвам онова забравено от мен чувство на благодарност.

И усещах, че като че ли съм срещнал човека, на когото мога да разчитам. И ми се щеше да му благодаря по някакъв начин, макар че той, естествено, не очакваше нищо такова.

Слязох от колата и набрах номера на приятеля си Вадим. После погледнах часовника си и реших, че ще е по-добре да му изпратя SMS. Което всъщност направих: „Вадим, утре ще дойда в офиса ти. В 10.00. Става дума за сто рубли“.

След като му изпратих условната ни парола, се прибрах вкъщи. Много исках да се събудя Утре.

Веднага щом стъклените врати на бизнес центъра се разтвориха пред мен настрани, забелязах, че от срещуположната стена се отделиха двама фотографи и започнаха да щракат с фотоапаратите.

„Какво значи това, кога успяха? Славата ли ме споходи? Толкова бързо?“ — профуча като оса в съзнанието ми първата и най-естествена мисъл по този повод.

Но щом извърнах глава наляво, видях три полуголи момичета, които лежаха на плота на ресепшъна. И точно те бяха обектът на снимките. Сигурно правеха фотосесия за статията „Твоята нова секретарка“ в поредното лъскаво списание за „прекрасни духом и телом“ мъже. А мен папараците все още не ме познаваха по физиономия. „Е, май че така се чувствам по-спокойно“, разсъждавах вече в кабинката на асансьора.

Излязох от асансьора и се приближих до гишето на охранителите. Докато те отбелязваха пропуска ми, аз се любувах на изгледа, който се разкриваше от дванадесетия етаж на кулата „Сити-2000“ към крайбрежната улица на река Москва. Приближих се до стъклото и притиснах чело. Градът лежеше под краката ми и много ми се щеше да помисля за символичността на този момент. Стоях и гледах как слънцето започваше да къпе Москва с лъчите си, докато охранителят не се обърна към мен: