Сергей Минаев - Духless

— Скивай, ей-сега ще повърне, направо се е сгърчил. Ей, да не се издрайфаш в колата!

— А-а, когато продаваш и шмъркаш си много курназ, а сега защо се спече?

— О-хо-о-о, я му погледни джобовете. Ей, пич, знаеш ли КОЛКО ЩЕ ТИ ДРУСНАТ?

Т.е., всичко вървеше по план. Добрият следовател трябваше да съчувства на лошото момче и да му задава добри въпроси, докато лошият следовател трябваше просто да се гаври с него. Трябва ли да споменавам, че смазаното от натиска на правосъдието лошо момче в крайна сметка трябваше да разкаже всичко на добрия следовател?

В този момент разсъдъкът ми (малко позамъглен от алкохола и кокаина) неизвестно по каква причина започна да се преобразява. От една страна, имах съвсем ясното усещане, че наблюдавам цялата ситуация отстрани като на кино. А от друга страна, мозъкът ми се избистри напълно, което ми позволяваше да отговарям съвсем ясно на зададените въпроси.

Наблюдавах абсолютно отчуждено как вадят от джобовете ми парите, ключовете, документите, плика с кокаина и едно целофанено пакетче с нещо бяло в него. Отговарях на въпросите съвсем стандартно като заклет наркоман (влязох в тоалетната и намерих кокаина там, не зная какво има в джобовете ми, подхвърлили са ми го), не докосвах нищо с ръце, посочих точно колко пари имам в джоба си и други такива неща, което беше странно, като се имаше предвид, че такъв инцидент ми се случваше за пръв път в живота.

Изминаха близо петнадесет минути, ръцете ми напълно изтръпнаха и тогава аз им казах:

— Момчета, защо не престанете? Не сте спипали, когото трябва. Аз не съм наркопласьор, аз съм печен потребител.

— Ние не сме ти момчета.

— О’кей, момичета. Но все пак може би ще престанем с целия този цирк?

Получих един доста силен удар под ребрата, придружен с фразата:

— Всичко е ясно, ей-сега ще отидем в службата, ще вземем проба изпод ноктите му и тогава ще видим кое е негово и кое не е. Подхвърлили му го били, да бе.

Общо взето и по принцип, ситуацията беше повече от шибана. Както се казва, накиснах се до ушите.

И в този момент задната врата на нашия „газенваген“ се отвори и в отвора като deus ex machine 5 5 Бог от машината (букв.) — приспособление, използвано в старогръцкия театър, с което персонажите богове са се появявали на сцената. — Б.р. се появи главата на Миша. Той каза нещо на оперативния работник, който седеше вляво от мен, оперативният работник излезе навън и след няколко минути измъкна и мен. Съвсем спокойно, сякаш бе някакъв гардеробиер, разкопча белезниците ми, върна ми паспорта, портфейла и ключовете и ми каза:

— Довиждане.

Аз стоях до колата, изпаднал в известно вцепенение, докато Миша не ме хвана за ръката и не ме поведе. Двамата се върнахме в клуба, седнахме край масата, той ми наля уиски и ми каза:

— Всичко е наред, старче, просто са се объркали. Какво ли не се случва, отпусни се.

— Колко ти дължа? — попитах.

— Я стига, всичко е о’кей. Няма нужда. Хората трябва да си помагат.

— Откъде се взеха тия? Доколкото разбирам, това не беше някаква планирана акция?

— Старче, хайде да забравим за това, искаш ли? Всичко свърши. Най-важното е, че всичко се уреди.

— Да, ама кажи ми, откъде се взеха тия? И много интересно къде е моят партньор? Къде се дяна изведнъж? Кажи де?

— Моля те, умолявам те — каза ми той в ухото и ме прегърна. — Толкова педали има в този живот. Хайде, после ще разберем за какво става дума и ще си отмъстим. Не си блъскай главата, вече всичко е уредено, о’кей?

— Миша, но нали разбираш, че онзи пич не се изниза случайно?

— Старче, всичко, което се случи с теб, беше ВЧЕРА. Схващаш ли? КРАЙ! ТОВА вече е минало! Утре ще започне твоят нов ден. Ще имаш нови емоции и ще забравиш за всичко. Разказах ли ти как бях хлътнал по една девойка в Лос Анжелис, как й отидох на гости и от вълнение се напих и заспах в тоалетната? А на сутринта си мислех, че животът е свършил. Разказвах ли ти това?

И аз осъзнах, че той постъпваше съвсем правилно като се опитваше да ми разкаже всички най-глупави истории от живота си, за да ме изкара от шока и да върне ситуацията в онзи времеви отрязък, в който все още нищо не се бе случило. Но продължавах да пребивавам в състояние на шоково отчуждение. И се чувствах малко кофти, че изглеждам скапан, а още по-кофти ми беше от това, че Миша виждаше как изглеждам. А ситуацията като цяло беше абсолютно идиотска. Трябваше сто пъти да му кажа „благодаря“, а той сто пъти да ми отвърне небрежно „няма защо“. А вместо това той седеше и ме утешаваше. И от това ми ставаше още по-гадно. И ето, че накрая Миша реши да противопостави на състоянието ми собствения си проблем: