Сергей Минаев - Духless

— Добре ли сте?

— Да, да. Добре съм. Просто се замислих.

Взех пропуска си и тръгнах към кабинета на Вадим. Спрях пред вратата, погледнах върховете на обувките си, усмихнах се широко и влязох при него.

— Искаш ли уиски? — каза той вместо поздрав.

— Да не си полудял? Единадесет часа е. Или вече започваме да пием още от заранта?

— Старче, на някои места вече е нощ. Например в Ню Йорк.

Вадим излезе иззад бюрото, стисна ръката ми, двамата се прегърнахме и отидохме до прозореца.

— Днес денят е прекрасен.

— Днес денят направо е изумителен — отвърнах аз, настройвайки се на вълната на събеседника си.

С Вадим се познавахме вече от седем години. Преди много време се срещнахме на рождения ден на една наша обща позната. Не помня кой точно от двама ни я сваляше по това време. Всъщност това вече нямаше никакво значение и за двама ни. Тогава се запознахме, моментално се харесахме и се напихме, както се полага. По това време ни сближаваха общите интереси към литературата, киното, спорта и музиката. Разговаряхме за политика, влачехме се по някакви изложби за съвременно изкуство, обикаляхме дискотеките, посещавахме рок концерти и обсъждахме първите си успехи и провали в кариерата си. Направо се ужасявах, като си помисля, че понякога си давахме взаимно пари назаем. След това Вадим се ожени, започнахме да се виждаме по-рядко и сменихме кръга от общите си познати и общите си интереси (които, честно казано, не бяха останали у никого от двама ни). Но, колкото и да е странно, не се забравихме, редовно се чувахме по телефона, поздравявахме се по случай Нова година, за рождените си дни и тъй нататък. Макар всички да знаеха, че ние сме най-добрите приятели и имаме много общи неща помежду си, можех да констатирам, че след всички тези години от общите ни интереси останаха само момичетата, съвместното ходене по купони и общият наркодилър. И това беше всичко. От гледна точка на днешния ден не беше чак толкова лошо за историята на отношения, които датираха от седем години. И ние с удоволствие се правехме на „най-добрите приятели“, тъй като и двамата по принцип нямахме никакви приятели.

Вадим работеше като директор на маркетинга в един голям международен тютюнев концерн. Задълженията му включваха навлизането на новите продукти на компанията в развлекателния бизнес, което беше направо прекрасно, като се имаше предвид неговия начин на живот. Това означаваше визуално позициониране в клубовете, ресторантите и казината, спонсориране на най-различни купони и светски мероприятия, огромни бюджети и персонал от десет души — съществуваше ли нещо по-добро от това, за да умреш млад?

— Вадим — започнах, — помниш ли, че в неделя ми каза, че Миша Зеленов открива нов клуб?

— Цяла Москва вече говори за това, откриването е другата седмица.

— Вчера срещнах Миша. Вече обзавежда помещенията.

— И какво от това? Да не искаш да работим при него като фейсконтрол?

— Няма да стане. Няма чак толкова пари, че да плаща на такива като нас.

— Тогава какво има?

— Разбираш ли, имат някакви проблеми с третия си партньор. В последния момент той се изнизал. Вече чакат мебелите, започнали са да оформят вътрешния интериор и сега търсят пари. Сто и петдесет хиляди. Срещу дял от двадесет процента.

— Малко искат. Не мислиш ли?

— Те изобщо не искат нищо. Вчера Миша ми предложи просто ей-така. Днес имат среща с някакви инвеститори, които вече са готови да се включат в проекта. Клубът ще просъществува осем месеца, ще избие рибата и после те ще сменят терена. Имат всички необходими лицензи, разрешителни, съгласувания и т.н. На това място преди е имало ресторант. Общо взето те са в цайтнот и аз мисля, че е на далавера да се влезе там. Това е положението накратко.

— А кой е другият партньор? — Вадим отиде бавно на мястото си. По начина, по който въртеше химикалката в ръцете си, разбрах, че е обзет от тщеславие и влечение към клубния бизнес.

— Другият партньор е някой си Саша. Запознали се някъде в чужбина. Сече му пипето и по всичко личи, че парите са негови. Вчера седеше в „Галерия“ с някакви олигарси.

— Интересна идея. Всичко, което се открива от Миша, тъй или иначе ще заработи. Този маймунски инстинкт ще победи всички наоколо. А ти какво мислиш по този повод?

— Аз имам свободни петдесет хиляди. Е, бих могъл да взема назаем още толкова, но ми се ще да работя със свои хора. На теб това интересно ли ти е?

— Даже не зная. От една страна е много съблазнително, но от друга страна трябва да помисля.