Сергей Минаев - Духless

О, да, дори и в този случай ти ще си намериш оправдание, че повечето хора, които се втурват към слънцето, изгарят, без да са стигнали до него. Върви им само на малцина. И все пак е по-добре да я караш така. Без кой знае какви колебания и рискове за здравето. Спокойно и равномерно, защото всичко е предопределено. И точно така се създава армията от куриери, които пренасят самите себе си до пункта за доставка, наречен „Съдба“, с надеждата да получат бакшиш от адресата за усилията. Но съдбата не е много щедра на бакшиши. И в най-добрия случай ти стигат колкото да смениш протритите си по пътя обувки. Бездействието и безволието — това са двата бича за населението на средноруската възвишеност. Ако бях на мястото на момчетата от „NIKE“, със сигурност щях да сменя промоционния слоган за територията на Русия от „Just do it“ на „Do something“ 7 7 „Само го направи“ и „Направи нещо“ (англ.). — Б.пр. .

Естествено, основна задача на всички тези мои скапани умотворения бе създаването на правова основа, за да направиш собствена крачка. Все пак аз бях решил да направя нещо. Но въпросът беше дали се движех в правилната посока.

Извадих мобилния от джоба си и набрах номера на Миша. След няколко сигнала той ми отговори.

— Здрасти, Миша.

— Здрасти, старче, как си?

— Май че всичко е наред. Благодаря ти още веднъж за вчера.

— Стига де, престани вече. Забрави тази работа.

— Миша, помниш ли, че вчера си говорихме за твоя клуб.

— Да, разбира се. Да не си решил нещо?

— Да, с един мой приятел решихме да огледаме помещението и документите и, ако се харесаме взаимно, да оформим нещата.

— А кой е този твой приятел?

— Вадим. Един от цигарения бизнес, сигурно го познаваш.

— Смирнов ли?

— Да.

— Разбира се, че го познавам. Много готино момче. Познаваме се много добре. Кога ще дойдете?

— В седем.

— Прекрасно. В седем. Запиши си адреса.

Записах си адреса, сбогувах се с Миша, обадих се на Вадим, за да потвърдя срещата ни, после се обадих в работата си, научих новините и обявих митичния график на срещите си извън офиса. Обещах да отида в шест часа. Нямах никакво желание да ходя на работа. За сметка на това страшно ми се искаше да пийна, да отида сред природата и да си поговоря с някого за нещо възвишено. Запалих една цигара и реших да се обадя на една моя позната — Юля, която за мен вече цяла година беше едновременно и събеседник за подобни разговори, и психоаналитик, и дори, ако щете, обект за въздишки от разстояние. Общо взето това беше единствената моя позната, с която в никакъв случай не исках да си развалям отношенията, като я ухажвам настойчиво. Макар че по принцип нямах нищо против. Дори нещо повече, често пъти алкохолът ме караше да мисля, че е време да развия нашите отношения от категорията на въздишките в категорията на близостта, но всеки път се случваше нещо, което попречваше на това. Вероятно двамата съществувахме толкова дълго в „безконтактен“ режим, само защото провидението бе решило, че в моя живот трябва да има нещо абсолютно различно от всекидневните ми познати мадами. Или все още не бе настъпила онази прекрасна августовска вечер, когато емоциите щяха да надделеят над духовността и щях да хлътна в блатото на страстите. И аз очаквах трепетно тази вечер, но, от друга страна, много се страхувах от нея, защото знаех, че щеше да бъде много особена, но не бях убеден, че щях да бъда на ниво.

Разбрахме се да се срещнем след час и половина и аз се качих в колата все в същото прекрасно настроение. Тръгнах по Кузнецки мост, завих под него, излязох на крайбрежната улица, а след това се изкачих нагоре към сградата на кметството. Минах покрай нея, след това — покрай американското посолство и завих на „Садовое колцо“. По „Садовое колцо“ имаше доста рехав поток от коли и аз усетих, че съм постъпил правилно, като не тръгнах по булеварда. Завих към площад „Маяковски“ и поех по пресечките към „Патриаршеските езера“. Много ми се щеше да се разходя пеша, да успокоя нервите си и да систематизирам мислите си. Още повече, че днес денят беше изумителен.

И ето, че вече вървях по „Спиридоновска пресечка“ покрай хотел „Марко Поло Пресня хотел“, стигнах до кафене „Донна Клара“, завих наляво и се озовах на „Бронна“. А след няколко минути излязох на „Патриаршеските езера“.

Аз, както и повечето московчани, се отнасях по специален начин към това място в Москва. Като студент седях на пейката край езерото със своите все още неизкушени в „науката на нежната страст“ приятелки и състудентки, разговаряйки за музика, за любов, за нашето страхотно (и дори може би съвместно) бъдеще, за глобалния проблем на приближаващата сесия, която тогава ни изглеждаше като единствения и най-страшен проблем за нас.