Сергей Минаев - Духless

А освен това тук през зимата карахме кънки, през пролетта се целувахме в пресечките покрай езерото и пиехме вино. За мен това място винаги щеше да носи печата на лекотата и безгрижието на битието. Тук винаги щеше да бъде пролет и всички наоколо винаги щяха да са на осемнадесет години. Дори и онзи старец с вестника изглеждаше все още млад, макар да беше на седемдесет и пет. Какво да се прави, никога вече нямаше да бъдем такива, каквито бяхме…

На „Патриаршеските езера“ се усещаше центърът на тежестта на града. Макар че за център на Москва се смята Червения площад, аз никога не го възприемах по този начин. Може би защото това беше най-немосковското място заради изобилието от хотели, ГУМ-ове, туристи, улични продавачи от „сергийната търговия“ и гости на столицата. Може би защото той беше твърде претоварен с държавност и с различни атрибути на властта — от Кремъл до колите със специална сигнализация.

„Патриаршеските езера“ беше нещо съвсем различно. Особено ако тръгнеш към тях откъм „Садовое колцо“. След шумната, бучаща и задръстена с коли градска артерия, където пулсът на мегаполиса се усещаше най-силно, се озоваваш в царството на спокойствието. Покрай „Патриаршеските езера“ по всяко време на годината имаше особена аура. Когато виждаш многобройните хора, които се разхождат бавно покрай езерото и седят на пейките, осъзнаваш, че тук времето тече по-бавно. Струва ти се, че кварталът около езерото е заобиколен от невидими стени, които се състоят от улиците „Спиридоновка“, „Спиридоновска пресечка“, „Бронна“ и булевард „Ермолаевски“. Стени, които не пропускат зад себе си гадостта и уродливостта на останалите части на града. През зимата ти се струва, че тук дори снегът пада по-бавно, искрейки под уличните лампи и превръщайки плавно деня във вечер, а вечерта в нощ. За разлика от някакъв си „Текстилници“, където нощта се стоварва на главата ти още в пет часа вечерта. Рязко като платнен чувал за картофи.

„Патриаршеските езера“ бяха някакъв форт, измислен от ангела-пазител на Москва, та московчани да могат да се скрият зад стените му. Във времената, когато градът безнадеждно щеше да се промени, щеше да изгуби своята патриархалност и самобитност, своя особен диалект с „пекарните“ и „пейките“ с нашите бабички, пометени от потока новопристигнали, които говорят на някаква тюркско-украинска езикова смесица, изобилстваща от американизми и уличен жаргон. Това място ти даваше възможност да излезеш от образа на кучето, което тича след кокала, и да придобиеш човешки облик. Да се ориентираш в мислите и разсъжденията си. Естествено, ако все още не си изгубил способността си да мислиш във века на високотехнологичния интернет и в света без граници.

Може би, след като се е разхождал из Москва и е общувал с прототипите на Боси, Лиходеев и с членовете на МАССОЛИТ, гражданинът Булгаков е попивал тяхната енергия, изтъкана от завист, продажност, кариеризъм и лицемерие и се е скривал зад стените на този форт, за да забърка срещу вулгарността на заобикалящата го действителност противоотровата от морфин, премесен със собствения му талант. Неслучайно точно тук, на „Патриаршеските езера“, се е появил Воланд. Князът, дал всекиму заслуженото.

Всичко това ми мина през ума, докато се разхождах покрай езерата и се носех на вълните на собственото си умиротворение. Днес наистина беше прекрасен ден.

Мобилният ми иззвъня и чух гласа на Юля, която ми съобщи, че идва.

— Къде си? — попитах я.

— Идвам от лявата страна на езерото.

Обърнах се и я видях да крачи по „Бронна“. Тя се усмихваше, а слънцето, което блестеше в гърба й, придаваше на кестенявите й коси някакъв особен топъл кадифен оттенък.

— Здравей — каза тя, — изглеждаш много добре, като че ли си се подмладил. Сериозно, приличаш на момче.

Гледах я, усмихвах се глупаво и ми се струваше, че отново е настъпил онзи ден отпреди повече от една година, че току-що сме се запознали и аз отново чувам:

— Младежо.

— Да? — Обръщам се.

— Как мога да стигна до улица „Трьохпрудна пресечка“?

— Малко по-нататък трябва да завиете надясно. Макар че едва ли има смисъл да ходите там. По това време просто не можете да паркирате на „Трьохпрудна пресечка“. А вие къде отивате? Може би ще ви покажа по-кратък път.

— Много ви благодаря. Да не работите като екскурзовод по тези места? На всички, които ви питат, ли обяснявате толкова подробно и им показвате най-краткия път?

— На всички, които ме питат ли? Е, разбира се, че не на всички.