Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Благодаря.

– Но трябва веднага да отидеш и да питаш брокерката дали има ключ за съседния апартамент. Защото след малко синът ми ще изгуби търпение, ще се качи тук и тогава...

Обирджийката примигна бързо.

– Извинявай? Синът ти?

– Той също е полицай. И пръв ще влезе вътре.

Гърлото на обирджийката набъбна, а гласът ѝ се запрепъва.

– Звучи като смел човек.

– Имаше смела майка. Тя също би обрала банка заради него, ако ѝ се наложеше. Когато я срещнах, дори не вярвах в Бог. Тя беше красива, аз не бях. Тя можеше да танцува, аз едва успявах да я следвам. В началото на връзката ни единственото общо помежду ни беше отношението ни към работата. И двамата искахме да спасим всеки, когото можем.

– Не знам дали заслужавам да бъда спасена – прошепна обирджийката.

Джим кимна леко и я погледна в очите. Той беше прям и честен човек, напът да направи нещо, което беше против всички принципи на професията, на която бе посветил зрелия си живот.

– Потърси ме след десет години и ми кажи дали съм сгрешил.

Джим се обърна, за да си върви. Тя се поколеба, преглътна и накрая викна:

– Чакай!

– А?

– Може ли... твърде късно ли е да поискам нещо, за да поставя условие за освобождаването на заложниците?

– Какво, по дяволите...

Челото му се повдигна първо озадачено, после почти бясно. Обирджийката се двоумеше.

– Фойерверки – изрече накрая. – Вътре има една стара жена, която винаги е гледала зарята с мъжа си. Той е мъртъв. Цял ден я държах за заложник. Бих искала да ѝ дам фойерверки.

Джим се усмихна и кимна.

После слезе по стълбите и излъга сина си.

Обирджийката влезе обратно в апартамента. По пода имаше кръв, но в камината бумтеше огън. Ру седеше на дивана, ядеше пица и разсмиваше Юлия. Рогер и брокерката се караха за обявената на чертежа квадратура. Не че Рогер смяташе да купува апартамента, но все пак беше важно „информацията да е вярна, по дяволите“. Зара и Ленарт стояха до прозореца, Зара дъвчеше парче пица, а Ленарт се забавляваше на отвратеното ѝ изражение. Тя, изглежда, не го харесваше, така си е, но пък, изглежда, и не го мразеше. Той от своя страна, изглежда, я намираше за фантастична.

Анна-Лена стоеше сама и държеше чиния в ръка, но пицата в чинията изстиваше недокосната. Юлия, разбира се, бе тази, която я видя и стана от дивана. Отиде до нея и попита:

– Окей ли си, Анна-Лена?

Анна-Лена погледна към Рогер. Все още не бяха разговаряли, откакто заекът излезе от тоалетната.

– Да – излъга тя.

Юлия я хвана за ръка – не утешително, а окуражително.

– Не знам къде си мислиш, че си сгрешила, но това, че си наела Ленарт толкова пъти, за да може Рогер да се чувства като победител, е едно от най-смахнатите, странни и романтични неща, за които съм чувала!

Анна-Лена побутна пробно пицата в чинията си.

– Рогер трябваше да стане началник. Трябваше да получи шанс. Все си казвах, че догодина ще е негов ред. Но годините се изнизват по-бързо, отколкото очаква човек. Понякога си мисля, че когато двама души са били заедно достатъчно дълго време и имат деца, животът им става като изкачване на дърво. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, опитват се да се справят с всичко, стараят се, катерят се и едва успяват да видят другия през клоните и листата. Човек може би не проумява това, когато е млад, но когато ти се родят деца, целият ти живот се променя. Понякога имаш чувството, че вече не прекарваш почти никакво време с партньора си. На първо място си родител и съотборник и едва след това съпруг или съпруга. Но да... катерите дърво и... се гледате отдалеч. Винаги съм си мислела, че просто е така и така се очаква да бъде, че това е животът. Просто трябва да си свършим работата. А важното е, така си въобразявах, че катерим едно и също дърво, нали? Защото тогава рано или късно ще се окажем... звучи толкова претенциозно... но си мислех, че рано или късно ще се окажем на един клон. И ще можем да седнем на него, да се държим за ръце и да се наслаждаваме на гледката. Така си представях старостта. Но времето минава по-бързо, отколкото си мислим. Редът на Рогер така и не дойде.

Юлия продължаваше да я държи за ръка. Не толкова окуражително, колкото утешително.

– Майка ми все казва, че никога не трябва да се извинявам за това, че съм добра в нещо.

Анна-Лена отхапа колебливо от пицата и каза с пълна уста:

– Мъдра жена. Замълчаха.

После се чу гръм.

Веднъж. Втори път. След това експлозиите зачестиха толкова, че им изгубиха бройката. Ленарт стоеше най-близо до прозореца и именно той се провикна: