Фредрик Бакман - Тревожни хора

Мина доста време, докато Джим отдели очи от обявата.

– Смешно – каза накрая.

– Кое? – попита обирджийката.

– Агенция за недвижими имоти „Окей“. Името е доста... загубеняшко.

– Може би – кимна обирджийката.

Досега не се беше замисляла кой знае колко по въпроса. Джим се почеса по носа.

– Може би е просто съвпадение, но преди малко говорих по телефона със собствениците на съседния апартамент. Ще се разделят. Единият от тях харесва кориандър, другият също, но не чак толкова и очевидно това е достатъчна причина, когато човек е млад и има интернет.

Устните на обирджийката се опитаха да оформят усмивка.

– Вече никой не иска да му е скучно.

Помисли си, че най-лошото от всичко – това, с което бе невъзможно да се примири емоционално – беше, че все още обичаше мъжа си. Имаше чувството, че кръвоносните ѝ съдове експлодират всеки път, когато я осенеше това прозрение. Не можеше да спре да го обича дори след всичко, което ѝ беше причинил. Дори сега продължаваше да се чуди дали вината не е била нейна. Може би не беше достатъчно забавна, може би в такъв случай не бива да искаш от някого да живее с теб.

– Да, именно! Младите искат вечно да са влюбени, не искат ежедневие, разсейват се по-лесно от котка, на която са подхвърлили подскачащо топче – съгласи се Джим екзалтирано и продължи: – Та ще се разделят и искат да продадат апартамента. Единият не си спомняше как се казваше агенцията за недвижими имоти, знаеше само, че името е загубеняшко. И знаеш ли какво? „ОКЕЙ“ също е загубеняшко име!

Той посочи обявата на вратата, а след това съседния апартамент. Градът беше твърде малък, за да има кой знае колко агенции за недвижими имоти с нелепи имена. Всъщност дори не беше достатъчно голям, за да има повече от един фризьорски салон на име „Клъц“.

– Извинявай, не разбирам какво означава това – каза обирджийката.

Джим се почеса по наболата брада.

– Просто си мислех... вътре има ли брокер от фирмата? Обирджийката кимна.

– Да, и докарва всички до лудост. Ей сега, като отидох да им оставя пиците, беше накарала Рогер да застане до балкона, докато тя самата стоеше в другия край на апартамента. После метна ключовете си към Рогер, за да демонстрира колко далеч можеш да метнеш нещо благодарение на открития план.

– Как мина демонстрацията?

– Рогер залегна. Прозорецът едва не се счупи – усмихна се обирджийката.

Това беше приятелска усмивка, не усмивка на злонамерен човек, помисли си Джим и отново се загледа в обявата.

– Не знам... това може би е... но ако същата брокерка продава и съседния апартамент, може би носи ключовете в себе си, и тогава...

Не можа да го каже на глас.

– Какво имаш предвид? – попита обирджийката. Джим се окопити, изправи се и прочисти гърло.

– Имам предвид, че ако брокерката продава съседния апартамент и ключовете са в нея, може би можеш да се скриеш там. Когато другите полицаи се качат тук, няма веднага да разбият вратите на всички апартаменти, за да те търсят.

– Защо?

Джим сви рамене.

– Не сме чак толкова добри в работата си. Ще гледаме най-напред да измъкнем заложниците. Ако им кажеш да затворят вратата след себе си, всички ще предположат, че обирджията... ти... че все още си в апартамента. В този апартамент. Когато разбием вратата и видим, че те няма, не можем просто да нахлуем в останалите апартаменти, началниците ще ни стъжнят живота. Бюрокрация, нали знаеш. Първо трябва да откараме заложниците в управлението и да ги разпитаме, тъй като са свидетели. Кой знае... може би ще намериш начин да се измъкнеш навън. И знаеш ли какво? АКО някой те завари в другия апартамент, можеш просто да се престориш, че ЖИВЕЕШ там! През цялото време предполагахме, че обирджията е мъж.

Обирджийката продължаваше да гледа ококорено и неразбиращо.

– Защо? – повтори тя.

– Защото жените обикновено не правят... така – каза Джим възможно най-дипломатично.

Тя тръсна глава.

– Не, имам предвид защо ? Защо правиш това за мен? Ти си полицай! Не трябва да... нали разбираш, не трябва да правиш такива неща.

Джим кимна смутено. Избърса длани в панталоните си, а после разтърка чело с опакото на ръката си.

– Съпругата ми обичаше да цитира един човек, който е казал, че... как беше... нещо в смисъл, че дори да е знаел, че утре светът ще отиде по дяволите, днес пак би засадил ябълково дърво.

– Хубава мисъл – прошепна обирджийката. Джим кимна и отново разтърка чело.

– Не искам... да те залавям. Разбирам, че си допуснала грешка, но... случва се.