Фредрик Бакман - Тревожни хора

Граматиката. Тя е най-трудното според Джим. Затова така му се иска синът му да се справи с този случай, да разреши всичко, да спаси всички. Но просто няма как.

Отива в коридора. Поглежда Джак. Двамата са сами, никой няма да чуе разговора им. Синът се извръща отчаяно.

– ТРЯБВА да е била брокерката, татко, ТРЯБВА да е била... – започва той, но думите зазвучават все по-слабо, с колкото по-голяма част от изречението успява да се пребори.

Джим поклаща глава мъчително бавно.

– Не. Не е тя. Обирджията е обирджийка и не е била в апартамента, когато влязохме, за това си прав, момче. Но не е излязла заедно със заложниците.

Погледът на Джак шари диво из коридора. Той стисва юмруци, търси какво да удари.

– Откъде знаеш, татко? Как, по дяволите, разбра ТОВА? – крещи той, все едно крещи на морето.

Джим мига така, сякаш се мъчи да удържи прилива.

– Защото не ти казах истината, момче. След това го прави.

Всички свидетели на заложническата драма бяха пуснати от участъка едновременно. В известен смисъл за тях тази история приключва толкова бързо, колкото и започна. Събират си нещата и полицаите ги изпращат любезно до малкото стълбище в задната част на управлението. Когато вратата се затваря, те се споглеждат изненадано: брокерката, Зара, Ленарт, Анна-Лена, Рогер, Ру, Юлия и Естел.

– Какво ви казаха полицаите? – пита Рогер веднага.

– Зададоха куп въпроси, но с Юлан се правихме на ударени! – заявява Ру доволно.

– Браво на вас – похвалва ги Зара.

– Значи не са ви казали нищо конкретно, като ви пуснаха? – продължава разпита Рогер.

Всички клатят глави. Младият полицай, Джак, току-що бе обиколил стаите, казвайки им само, че могат да си вървят и че съжалява, че всичко е отнело толкова много време. Единственото, което подчерта, беше да не излизат през главния вход, защото всички журналисти са се събрали там.

И сега свидетелите стоят зад полицейското управление и си мятат нервни погледи. Накрая Анна-Лена задава въпроса, който се върти в главите на всички:

– Тя... окей ли е? Когато излязохме от апартамента, във входа имаше един полицай, онзи по-възрастният, и си помислих: сега как ще стигне до другия апартамент?

– Именно! Когато полицаите ми казаха, че пистолетът е бил истински и че са чули изстрел, си помислих... ох... – съгласява се брокерката, без да завърши мисълта си.

– Тогава кой ѝ е помогнал, ако не сме били ние? – иска да знае Рогер.

Не получава отговор, но Естел поглежда телефона си, прочита съобщението и кимва. После се усмихва облекчено.

– Пише, че е окей.

Анна-Лена също се усмихва.

– Да ѝ пратиш поздрави.

Естел обещава, че ще го направи.

От полицейското управление излиза двайсетгодишна жена. Опитва се да изглежда самоуверено, но блуждае бясно с поглед и търси място, където да отиде, и човек, с когото да отиде там.

– Добре ли си, приятелче? – пита Естел.

– А? Защо питаш? – изръмжава Лондон.

Юлия поглежда табелката с името ѝ. Тя така и не я свали, когато я повикаха в участъка.

– Ти ли беше на гишето на ограбената банка? Лондон кимва колебливо.

– Много ли се изплаши, приятелче? – пита Естел. Лондон кимва така, сякаш не е възнамерявала да го направи, но тялото отговаря вместо нея, тъй като мозъкът не смее.

– Не и тогава. Не... когато се случи. Но след това. Когато... ами, когато осъзнах, че пистолетът може би е бил истински.

Всички кимат с разбиране. Ру пъха ръце под палтото, в джобовете на роклята си, изпуква с врат, обръщайки се към малкото кафене от другата страна на улицата, и предлага:

– Искаш ли кафе?

Лондон иска да излъже и да каже: „Много мило, бабо, но си имам планове и задачи, утре е Нова година все пак“. Но вместо това казва:

– Не обичам кафе.

– Ще ти измислим нещо друго – обещава Ру.

Това е хубаво обещание, така че Лондон кимва бавно. Ру е първият човек от много време насам, с когото се сприятелява. Може би първият изобщо.

– Чакайте ме – моли Юлия.

– Защо? Да не те е страх, че ще ме ОБЕРАТ, ако отида сама? – хили се Ру.

Юлия не се хили. Ру прочиства гърло и измърморва:

– Окей, окей, твърде скоро, ясно, разбрах, разбрах. Докато пресичат улицата, Лондон ѝ прошепва:

– Шегата всъщност не беше особено смешна.

– Ти да не си от комедийната полиция? – изръмжава Ру.

– Скъпа! Ако те застрелят, ще се отърва от птиците ти! – виква Юлия след тях.

– ТОВА беше смешно! – засмива се Лондон така, сякаш отдавна не е имала с кого да се смее. Или изобщо.