Фредрик Бакман - Тревожни хора

Няколко дни по-късно получава писмо, написано от обирджийката, която иска да се извини. Това означава повече за двайсетгодишната жена, отколкото тя ще може да признае пред някого доста години напред. Чак докато не се влюби. Но това е съвсем друга история.

Юлия прегръща всички и ги оставя да я прегърнат. Когато стига до Естел, младата и много по-възрастната жена се поглеждат продължително в очите. Естел казва:

– Има една книга, която искам да ти дам. От любимия ми поет.

Юлия се усмихва.

– Всъщност си мислех, че ще може да се виждаме доста често. Може би ще си разменяме книги в асансьора.

– Какво имаш предвид? – пита Естел. Юлия се обръща към брокерката.

– Ще се погрижиш ли за всички документи?

Брокерката кимва толкова радостно, че чак подскача във въздуха. Рогер също се усмихва, внезапно разведрен.

– Значи с Ру все пак купихте апартамента? Добра цена ли спазарихте?

Юлия поклаща глава.

– Не. Не този апартамент. Купихме другия.

Тогава Рогер се засмива високо. Отдавна не го е правил. Анна-Лена е толкова щастлива, че се вижда принудена да седне на стълбите посред зима.

Истината, истината, истината.

След като говори с обирджията, Джим излезе на улицата и разказа на Джак точно какво се бе случило вътре. Само че това всъщност не беше точно каквото се случи. Даже изобщо. Което отчасти се дължеше на това, че Джим не го биваше да разказва, но още повече на това, че много го биваше да лъже.

Защото, когато Джим се качи с пиците, не Ленарт отвори вратата, а обирджийката. Истинската. Рогер и Ленарт настояваха да надянат маската. Тя оцени жеста, но след дълго колебание ги погледна и каза не. Гласът ѝ беше мек, но решението твърдо.

– Очевидно не мога да дам добър пример на дъщерите си и да ги науча да не правят идиотщини. Но може би мога поне да им покажа как да поемат отговорност за действията си.

Така че когато Джим позвъни, тя отвори. Без маска. Косата ѝ падаше върху раменете. Беше същият цвят като косата на дъщерята на Джим. Понякога на двама непознати им е нужно едно-единствено нещо, за да изпитат симпатия един към друг. Тя видя брачната му халка, сребърна, стара и очукана. Той видя нейната, златна, тънка и непретенциозна, без скъпоценни камъни. И двамата все още ги носеха.

– Полицай ли си? – попита тя толкова бързо, че хвана Джим неподготвен.

– Как разбра...

– Не мисля, че бихте пратили истински разносвач на пици, ако мислите, че съм въоръжена и опасна – усмихна се тя, но лицето ѝ по-скоро се напука, отколкото разцъфна.

– Не, не... тоест да... полицай съм, да – кимна Джим и ѝ подаде пиците.

– Благодаря – каза тя и ги взе с една ръка.

С другата държеше несигурно пистолета. Джак не го изпускаше от поглед.

– Как си? – попита той.

Нещо, което може би не би направил, ако беше маскирана.

– Днес не е най-хубавият ми ден – призна тя.

– Някой вътре ранен ли е? Тя поклати глава сащисано.

– Никога не бих...

Джим я огледа преценяващо, видя разтреперените ѝ пръсти и следите от зъби по долната ѝ устна. После нададе ухо към апартамента, но не чу никой да плаче, да крещи или по какъвто и да е начин да звучи изплашено.

– Ще трябва да те помоля да оставиш пистолета за малко – помоли я той.

Обирджийката кимна извинително, обърна се назад към хората във всекидневната и попита:

– Може ли първо да им дам пиците? Гладни са. Беше дълъг ден... аз...

Джим кимна. Тя се обърна, изчезна за малко и се върна без кутиите и без пистолета. Във всекидневната някой се провикна, че „това НЕ е „Хавай“, а друг се засмя: „Много ЗНАЕШ какво е „Хавай!“. Засмя се . После се чу бърборенето на непознати, които вече не бяха непознати. Може би е трудно да се каже как точно изглежда една нормална заложническа драма, но тази при всички положения не беше такава. Джим отново се загледа в обирджийката.

– Мога ли да попитам как се озова в такава ситуация?

Обирджийката, вече невъоръжена, вдиша така, че стана двойно по-голяма, а след това издиша така, че стана по-малка от всякога.

– Дори не знам откъде да започна.

Тогава Джим направи нещо крайно непрофесионално. Протегна ръка и избърса сълзите от бузите ѝ.

– Има една шега, която съпругата ми много обичаше. Как можеш да изядеш цял слон?

– Не знам.

– Малко по малко. Тя се усмихна.

– На децата ми щеше да им хареса. Имат ужасно чувство за хумор.

Джим пъхна ръце в джобовете си и седна тежко до вратата. Обирджийката се поколеба, после седна и кръстоса крака. Джим също се усмихна.