Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Нали ти казвам, има им нещо на скапаните подпалки!

– Отвори ли клапата за въздух?

– Естествено, че отворих клапата, по дяволите!

Юлия отвори клапата. Рогер изръмжа ниско, а тя се засмя. Той също. Не се спогледаха, но димът пареше на очите и по бузите им се стичаха сълзи. Юлия се обърна към него.

– Съпругата ти е приятен човек – каза тя.

– Твоята също е окей – отговори той.

Двамата продължиха да ръчкат огъня с по една цепеница.

– Ако с Анна-Лена наистина искате апартамента... – започна Юлия, но той я прекъсна.

– Не, не. Апартаментът е добър за деца. С Ру трябва да го купите.

– Не мисля, че Ру го иска, тя намира кусури на всичко – въздъхна Юлия.

Рогер ръчкаше подпалките все по-настоятелно.

– По дяволите, просто я е страх, че няма да е достатъчна за теб и детето. Трябва да ѝ кажеш, че това са глупости. Тревожи се, защото не може да поправи первазите сама, но трябва да ѝ кажеш, че никой не може да поправя первази, преди да е поправял первази за пръв път. Човек се учи!

Юлия остави думите да попият. Разбърка подпалките. Рогер също. По една цепеница, малко жар, много дим.

– Може ли да ти кажа нещо лично, Рогер? – прошепна тя след малко.

– Ммм.

– Не е нужно да доказваш нищо повече пред Анна-Лена. Не е нужно да се доказваш пред когото и да е. Достатъчен си.

Продължиха да ръчкат огъня. Влезе им адски много дим в очите, и на двамата. Не казаха нищо повече.

На вратата се почука. Полицаят отвън най-накрая се беше усетил, че звънецът не работи.

Аз ще отворя – предложи обирджийката.

– Не! Ами ако е полицията? – възкликна Ру.

– Сигурно е просто разносвачът на пици – предположи обирджийката.

– Ти луда ли си? Полицията никога няма да прати разносвач при похитителя! Та ти си въоръжена и опасна! – каза Ру.

– Не съм опасна – прошепна обирджийката наранено.

– Нямах това предвид – извини се Ру.

Рогер се изправи до камината, която вече димеше значително по-малко, и посочи обирджийката с цепеницата, сякаш тя бе станала част от ръката му.

– Ру е права. Ако отвориш вратата, може да те застрелят. По-добре аз да отида!

Юлия се съгласи, само че твърде охотно, което не накара Рогер да се почувства особено комфортно:

– Да! Нека Рогер отиде! Кой знае? Може все пак да измислим как да ти помогнем да се измъкнеш, а така полицията няма да знае, че си жена. Всички ще приемат за даденост, че обирджията е мъж!

– Защо? – попита Рогер.

– Защото жените обикновено не са толкова тъпи – вметна Зара, все така услужлива.

Обирджийката въздъхна несигурно. Но Анна-Лена направи мъничка, мъничка крачка към средата на стаята и прошепна:

– Рогер, не отваряй вратата, моля те. Представи си, че стрелят.

На Рогер му влезе пушек в очите, въпреки че вече нямаше пушек. Не каза нищо. Вместо това Ленарт пристъпи напред.

– Уф! Нека аз да отворя! Дайте ми маската и ще се престоря на похитител. Все пак съм актьор, участвах в „Търговецът от Венеция“ в местния театър.

– Не се ли казва „Венецианският търговец“? – попита Анна-Лена.

– Така ли? – попита Ленарт.

– О, харесвам тази пиеса, в нея има един много хубав цитат! За една свещ! – викна ентусиазирано Естел, но не можеше да си спомни точната реплика, ако ще животът ѝ да зависеше от това.

– Боже господи, стига сте дрънкали и се СЪСРЕДОТОЧЕТЕ малко! – кресна Юлия, защото на вратата отново се почука.

Ленарт кимна и протегна ръка към обирджийката.

– Дай ми маската и пистолета.

– Не, дай ги на мен, аз ще отида! – настоя Рогер с възвърната нужда да се налага.

Двамата мъже се изпъчиха един срещу друг, доколкото можеха. Рогер искаше пак да фрасне Ленарт по мутрата, още повече сега, когато заешката глава я нямаше. Но Ленарт може би видя колко много го боли, затова преди Рогер да е свил юмруци, каза:

– Не се сърди на съпругата си, Рогер. Сърди се на мен. Рогер все още изглеждаше ядосан, но думите все пак отвориха малка пукнатина в гнева му, през която напрежението можеше бавно да изтече.

– Аз... – изръмжа Рогер, като избягваше да гледа към Анна-Лена.

– Нека аз го направя – помоли Ленарт.

– Моля те, скъпи – прошепна Анна-Лена.

Рогер вдигна поглед до брадичката ѝ и видя, че тя трепери. Тогава отстъпи. Това можеше да бъде много хубав момент, ако Рогер бе съумял да не измърмори:

– Надявам се да те прострелят само в крака, Ленарт. Това всъщност беше по-мило, отколкото прозвуча.

Тъкмо тогава Естел успя да си спомни цитата от пиесата и изтърси: