Фредрик Бакман - Тревожни хора

Рогер, Ру и обирджийката чуха данданията и се втурнаха да проверят какво става. Хората в гардероба се мъчеха да се изправят на крака, а хората извън него се мъчеха да установят кои крайници да дръпнат, за да им помогнат. Не беше много по-различно от предизвикателството да разплетеш кабелите за балконското осветление по Коледа, след като предишната Коледа си се карал с жена си за публични домове и просто си натикал всичко в кашона, мислейки си „ще разплета скапаните кабели другата Коледа“.

Когато най-накрая си стъпиха на краката, всички в унисон се вторачиха ужасено в боксерките на Ленарт. Беше трудно да не го направят, макар самият Ленарт да не разбираше защо, докато Анна-Лена не нададе вой:

– Ти КЪРВИШ!

Ленарт, освободен от заешката глава, се наведе доста напред, за да може да надникне над пъпа си, и съвсем вярно – откри, че от боксерките му капе кръв.

– О, не – възкликна той, зарови ръка в бельото си и извади протекла торбичка, която изглеждаше като нещо на магистралата, което родителите се надяват, че деца няма да забележат, докато колата минава покрай него.

Ленарт се затича към тоалетната, но ситуацията не се подобри, тъй като той се спъна в ръба на килима във всекидневната и се пльосна по лице, торбичката с кръв излетя от ръцете му, а съдържанието ѝ се разля по целия под.

– Какво, за бога... – викна Рогер.

Ленарт веднага го успокои задъхано:

– Не се тревожи! Това е театрална кръв! Бях пъхнал една торбичка в боксерките си, защото понякога акащият заек се нуждае от някой и друг допълнителен ефект, за да се изплашат хората както си трябва.

– Това НЕ СЪМ го поръчвала – побърза да отбележи Анна-Лена.

– Да, то е по избор – потвърди Ленарт и успя да се изправи колебливо.

– Отиди да си обуеш панталони – каза Юлия остро.

– Да, наистина – помоли го Анна-Лена.

Ленарт се подчини и отиде в гардероба. Когато се върна, Зара тъкмо влизаше от балкона. За пръв път го видя с дрехи и без заешка глава. Трябваше да признае, че имаше подобрение. Не го мразеше.

Останалите наблюдаваха кръвта по килима и пода, като не бяха много сигурни какво да правят.

– Цветът поне е хубав – пробва Ру.

– Модерно е! – кимна Естел, тъй като наскоро бе чула по радиото, че в момента убийствата били нашумели в попкултурата.

През това време Рогер, разбира се, изпитваше нарастваща нужда от информация, затова се обърна към брокерката и поиска да знае:

– Ти къде беше, по дяволите?

Брокерката намести смутено смачканото си и твърде голямо сако.

– Ами, нали знаеш, огледът започна и аз бях в гардероба.

– Защо? – продължи да я разпитва Рогер.

– Бях нервна. Винаги съм нервна преди голям оглед, затова се заключвам в тоалетната за няколко минути и се надъхвам. Сещаш се, повтарям си: „Ще се справиш, ти си силна и самостоятелна и точно ТИ ще продадеш ТОЗИ апартамент!“. Но този път тоалетната беше заета, затова отидох в гардероба. И тогава чух...

Тя направи любезен и същевременно с това изплашен жест към жената, която стоеше в средата на стаята с маска в едната ръка и пистолет в другата. Естел веднага се намеси услужливо и обеща:

– Да, това е обирджийката, но тя не е опасна! Само малко ни взе за заложници, но се грижи добре за нас. Ще ядем пица!

Обирджийката кимна извинително към брокерката и каза:

– Съжалявам. Не се притеснявай, пистолетът не е истински.

Брокерката се усмихна облекчено и продължи:

– Та бях в гардероба и чух някой да вика „ОБИРАТ НИ“. И реагирах инстинктивно, така да се каже.

– Какво имаш предвид под инстинктивно ? – поиска да знае Рогер.

Брокерката изтупа малко прах от сакото си.

– Все пак следващата седмица имам няколко важни огледа. Агенция за недвижими имоти „Окей“ носи отговорност към клиентите си. Затова прецених, че не мога да умра. Би било безотговорно. Забелязах, че на тавана има капак, качих се и се скрих.

– И си стояла там през цялото време? – попита Рогер. Брокерката кимна толкова отривисто, че гърбът ѝ изпука.

– Надявах се да пропълзя до другия край, но не се получи – каза тя, след което, като че си спомни нещо много важно, плесна рязко с ръце и викна: – Ох, ама съм и аз, какво съм се раздрънкала. Всичко по реда си: ОКЕЙ ли е всичко? Колко се радвам, че толкова много хора са дошли на огледа, може би някой иска още отсега да предложи цена за апартамента?

Останалите не останаха много впечатлени от този въпрос, затова брокерката разпери весело ръце.

– Искате ли да огледате още малко? Не бързайте! Днес нямам други огледи!