Фредрик Бакман - Тревожни хора

Естел се усмихна, едновременно с гордост и копнеж. За това се изисква определена възраст, определен живот.

– Защото танцуваш с този, с когото си отишла на празненството. А аз отидох с Кнут.

– Тогава... какво стана? – попита Анна-Лена.

Естел не бързаше да отговори. Бяха ѝ останали малко наистина големи тайни, а след тази може би николко.

– Един ден в асансьора той ми даде книга, а вътре имаше ключ за апартамента му. Каза, че нямал близки, които живеят наблизо, и че искал някой от входа да има резервен ключ „в случай че стане нещо“. Аз не казах и не направих нищо, но останах с чувството, че той... може би искаше. Да се случи нещо.

Тя се усмихна. Юлия също.

– И през цялото това време никога не сте...

– Не, не, не. Разменяхме си книги. Докато той не умря няколко години по-късно. Нещо със сърцето. Братята и сестрите му обявиха апартамента за продан, но не изнесоха мебелите преди огледа. Затова отидох там и се престорих на купувач. Обикалях из дома му, докосвах кухненския плот, закачалките. Накрая се озовах пред библиотеката. Чудна работа, понякога можеш да опознаеш някого само по книгите, които чете. Харесвахме едни и същи гласове по един и същи начин. Затова постоях така няколко минути, мислейки си какво бихме означавали един за друг, ако нещата се бяха развили различно, в друг живот.

– А после? – прошепна Юлия.

Естел се усмихна. Опърничаво. Щастливо.

– После се прибрах. Но запазих ключа. И така не казах на Кнут. Това беше моята афера.

В гардероба настана тишина. Накрая Анна-Лена се престраши да каже:

– Аз никога не съм имала афера. Но веднъж си смених фризьора и после няколко години не смеех да мина покрай салона на предишния ми фризьор.

Не беше кой знае каква история, така си е, но и тя искаше да се включи. Никога не бе имала време за афера, как изобщо успяваха другите? Какъв стрес само, мислеше си Анна-Лена, още цял един мъж. Тя самата работеше и после тичаше към вкъщи, работеше и тичаше към вкъщи и се чувстваше еднакво гузно, че не полага достатъчно усилия и на едното, и на другото място. Тогава е лесно да съчувстваш на онези, чиито усилия също не са достатъчни. Ето защо Анна-Лена от всички хора на огледа, които вече си го бяха помислили, бе първата, която го изрече на глас:

– Мисля, че трябва да се опитаме да помогнем на обирджийката.

Юлия вдигна глава и двете се погледнаха с новооткрито уважение.

– Да, аз също! Точно си го мислех. Не смятам, че изобщо е имала намерение да се случи всичко това – кимна Юлия.

– Само не знам как да стане, как да ѝ помогнем – призна Анна-Лена.

– Да, полицията е обградила сградата, не мисля, че има къде да избяга, за жалост – въздъхна Юлия.

Естел пиеше вино и въртеше пакета цигари в ръка, защото човек не може да пуши около бременни жени, не може, поне не и преди да се е напил достатъчно, че с чиста съвест да може да твърди, че е бил твърде пиян, за да забележи, че наблизо има бременна жена.

– Може просто да се преоблече – каза тя изведнъж, съвсем леко заваляйки ж-то в „може“.

Юлия поклати глава неразбиращо.

– А? Какво имаш предвид, кой да се преоблече?

– Обирджийката – каза Естел и отново отпи от бутилката.

– Като какво? Естел сви рамене.

– Като брокер.

– Брокер? Естел кимна.

– В апартамента вясвал ли се е брокер, откакто се появи тя?

– Не... не, сега, като го казваш... Естел отпи и отново кимна.

– Но съм убедена, че всички полицаи долу на улицата приемат за даденост, че на огледа следва да има брокер. Така че ако...

Юлия я зяпна. После започна да се смее.

– Ако каже, че се предава, и пусне всички заложници, може да се престори на брокер и просто да излезе навън с останалите! Естел, ти си ГЕНИЙ!

– Благодаря, благодаря – каза Естел и надникна в бутилката с едно око, опитвайки се да установи колко още ѝ остава, преди да може да запали цигара.

Юлия стана от стълбата тежко, но забързано, и се отправи навън, за да викне Ру и да ѝ обясни новия им план, но точно преди да отвори вратата, на нея се почука. Не много силно, но достатъчно, че и трите жени в гардероба да се стреснат, все едно някой е хвърлил вътре малки кученца и бенгалски огън. Юлия открехна вратата. Отвън стоеше заекът и ги гледаше засрамено, поне доколкото заешката глава позволяваше.

– Извинете. Не исках да ви безпокоя. Но ми казаха да си обуя панталони.

– Панталоните ти тук вътре ли са? – попита Юлия. Заекът се почеса по врата.

– Не, не, бяха в банята, преди да започне огледът. Но си измих ръцете и без да искам, ги полях с малко вода. Видях свещта на ръба на мивката и реших, че мога да ги нагрея малко, за да изсъхнат. И стана така, че... ами... подпалих ги, така да се каже. Трябваше да ги залея ЦЕЛИТЕ с вода, за да ги изгася. И те подгизнаха. Огледът започна, аз се заслушах в случващото се отвън, после обирджийката се разкрещя и нямаше време да... ами, казано накратко, панталоните ми още са мокри. И си помислих...