Фредрик Бакман - Тревожни хора

Естел се усмихна.

– Тя го знае. Повярвай ми. Все още ли те разсмива?

– Да. Божичко, да.

– Значи знае.

– Представа си нямаш, уау, кара ме да се смея постоянно. Първия път, когато двете щяхме да... знаете... – започна Юлия, но се спря, тъй като не откри дума, за която да е сигурна, че няма да ужаси нито една от двете по-възрастни жени.

– Какво? – попита Анна-Лена неразбиращо. Естел я сръчка с лакът и намигна.

– Сещаш се. Първия път, когато са щели да „ходят до Стокхолм“.

– О! – възкликна Анна-Лена и се изчерви чак до глезените.

Но Юлия като че не ги чу. Зарея поглед, опитвайки да си спомни шегата, която Ру разказа в таксито преди въпросния първи път и която Юлия искаше да разкаже сега. Но вместо това започна да срича.

– Аз... ужас, бях забравила. Тъкмо бях прала и от вратата на спалнята висяха бели чаршафи да съхнат. Ру отвори вратата и без да иска, навря глава в чаршафите. Опита се да се престори, че нищо не е станало, но усетих как се сви. Попитах я какво има, но първоначално тя не искаше да ми каже. Не искала да ме товари с това толкова рано, страхувала се, че ще скъсам с нея още преди да сме се събрали. Но аз започнах да ѝ опявам, а мен адски ме бива да опявам и в крайна сметка Ру ми разказа как семейството ѝ се добрало дотук. Прекосявали планините посред нощ и децата носели със себе си бели чаршафи. Ако чуели хеликоптер, трябвало да се хвърлят в снега и да се покрият с чаршафите, за да не се виждат. Родителите им щели да побягнат в различни посоки, така че мъжете в хеликоптера, в случай че решат да стрелят, да се прицелят в подвижните мишени. А не в... дори не знам как бих могла...

Тя се пропука като скреж върху локва. Първо около очите ѝ се появиха тънки като косъмчета бръчки, после цялото ѝ лице се пръсна наведнъж. Яката на пуловера ѝ потъмня. Мислеше си за всичко, което Ру ѝ разказа онази нощ, за непонятните жестокости, които някои хора бяха в състояние да причинят на другите, и за проклетата, болна лудост на войната. После се замисли как Ру, след всичко това, някак си бе успяла да се превърне в човек, който кара другите да се смеят. Защото по време на похода през планините родителите ѝ я бяха научили, че хуморът е последната защитна линия на душата. Щом още се смеем, значи сме живи. С игрите на думи и шегите за пръдни давали отпор на безнадеждността. Ру ѝ разказа всичко това през онази най-първа вечер и след това Юлия получи колкото си иска ежедневие с нея.

Това означаваше също, че трябва да се научи да живее с птици.

– Цветарска афера, това ми харесва – каза Естел меко, помълча няколко минути, след което изведнъж изстреля: – Веднъж и аз имах афера! Кнут така и не разбра.

– Майко мила – ахна Анна-Лена, усещайки, че разговорът не тръгва на добре.

– Ами, виждате ли, то всъщност се случи не толкова отдавна. Вече бях стара. Но човек може да се изкуши и на стари години, да знаете – ухили се Естел.

– Кой беше? – попита Юлия.

– Един съсед от входа. Четеше много книги, също като мен. Кнут никога не четеше. Казваше, че писателите са като музиканти, които никога не си идват на думата. Но този мъж, нашият съсед, винаги носеше книга под ръка, когато се засичахме в асансьора. Аз също. Един ден ми подаде книгата, която държеше, и каза: „Приключих с нея, мисля, че трябва да я прочетеш“. И така започнахме да си разменяме книги. Той четеше фантастични неща. Беше сякаш... опасявам се, че не знам как да го опиша, но беше като да пътуваш с някого. Където и да е. В Космоса. Продължи дълго. Започнах да прегъвам ъгълчетата на страниците, където пишеше нещо, което ми е харесало особено много, а той започна да пише кратки коментари в полетата. Просто отделни думи.

„Красиво.“ „Вярно.“ Това е силата на литературата, разбирате ли, книгите могат да бъдат като малки любовни писма между хората, които могат да обяснят собствените си чувства единствено като посочат нечии други. Едно лято разлистих книга, която ми беше дал, и от нея се посипа пясък. Така разбрах, че толкова му е харесала, че не е могъл да се откъсне. От време на време получавах книги, по чиито страници имаше издути петна. Така разбирах, че е плакал. Един ден му го казах в асансьора, а той отвърна, че аз единствена знам това за него.

– И тогава ли... – кимна Юлия с греховна усмивка.

– Не, не, не, ох... – изчурулика Естел, като, изглежда, се опитваше да каже, че е възможно може би евентуално да е искала да се случи онова, но нищо повече. – Ние никога, така и не стана, никога не бих.

– Защо не? – попита Юлия.