Фредрик Бакман - Тревожни хора

Това, което се случи долу на улицата, беше, че Джак, преди да влезе в отсрещната сграда, каза на баща си да го изчака. В никакъв случай да не ходи никъде. Особено пък в къщата, където се развиваше заложническата драма. Просто чакай тук, каза синът.

Естествено, бащата не го послуша.

Взе пиците, качи се до апартамента, а когато се върна, съобщи, че е разговарял с обирджията.

Вътре в гардероба Юлия, разбира се, вече съжаляваше, че изобщо е споменала бившата си годеница, затова каза:

– Бях сгодена, когато срещнах Ру. Но това е дълга история. Забравете.

– Имаме време за дълги истории – увери я Естел, тъй като беше намерила още една бутилка вино в сандъка.

– И годеницата ти е искала да скочи от мост? – повтори Анна-Лена угрижено.

– Да. С бънджи. Връзват ти краката с еластично въже.

– Звучи откачено.

Пръстите на Юлия циркулираха около слепоочията ѝ.

– И на мен не ми хареса. Но тя постоянно искаше да прави разни неща. Да изживее всичко. По време на това пътуване осъзнах, че не мога да живея с нея, защото нямам сили непрестанно да изживявам. Липсваше ми скучното ежедневие, а пък тя искаше никога да не ѝ е скучно. Затова се върнах от Австралия една седмица преди нея, като казах, че ще работя. Тогава целунах Ру за пръв път.

Юлия се изкикоти, като го каза. Отчасти от срам, но може би и защото за пръв път от безкрайно много време се замисляше за началото на любовта. Когато свикнем с промяната в живота си, забравяме тези мигове. Когато ще ставаме родители заедно с партньора си, изведнъж ни се струва невъзможно да си представим, че някога сме обичали другиго.

– Как се срещнахте? Ти и Ру? – попита Естел с почервенели от виното устни.

– Първият път? Тя влезе в магазина ми. Аз съм цветар, а тя искаше да си купи лалета. Това беше няколко месеца преди да замина за Австралия. В началото не мислех толкова много за нея. Разбира се, тя беше... красива, всеки може да го види...

Естел кимна разпалено:

– Да, това беше първата ми мисъл! Наистина е пленително красива! И е толкова екзотична!

Юлия въздъхна.

– Екзотична? Защото има различен цвят на косата от теб и мен?

Естел я погледна нещастно.

– Вече не се ли казва така?

Юлия дори не знаеше откъде да подхване обяснението, че съпругата ѝ не е плод. Вместо това просто си пое дъх и продължи:

– Както и да е: беше хубава. Много хубава. Дори по-хубава, отколкото е сега. Не че... само не ѝ го казвайте, по дяволите... все още е хубава! Но аз, да, определено бих, сещате се... с нея. Но бях обвързана. Тя обаче продължи да идва и да купува лалета. Понякога няколко пъти в седмицата. И ме караше да се смея, високо. Човек рядко среща такива хора. Случи се да разкажа на майка ми и тя каза: „С красивите не се живее дълго, Юлан. Но забавните, ой, ой, ой, те са за цял живот“.

– Мъдра майка – каза Естел.

– Да.

– Пенсионерка ли е?

– Да.

– Какво работеше преди?

– Чистеше офиси.

– А баща ти с какво се занимаваше?

– Удряше жени.

Естел придоби сащисан вид, Анна-Лена – мрачен. Юлия погледна двете жени и се замисли за майка си. Най-хубавата ѝ черта беше, че винаги гледаше живота право в очите и си оставаше романтичка, независимо с какво се сблъскваше. За това се иска по-особен вид сърце, какъвто почти никой няма.

– Бедното дете – прошепна Естел.

– Проклета свиня – измърмори Анна-Лена.

Юлия сви рамене, отръсквайки се от чувствата, както правят децата, пораснали преждевременно.

– Напуснахме го. Той не тръгна след нас. Дори не го мразех, защото мама не ми даваше. След всичко, което ѝ беше сторил, тя дори не ме оставяше да го мразя. Исках да срещне друг човек, някой мил мъж, който да я разсмива, но тя все казваше, че аз съм ѝ достатъчна. Но... когато ѝ разказах за Ру, мама видя нещо в мен, което ме накара да видя нещо в нея. Това сигурно звучи... не знам как да го обясня. Нещо, което бе преживяла някога и на което вече не се надяваше, разбирате ли какво имам предвид? И си помислих... такова ли е чувството? Онова, за което всички говорят? Истинското?

Анна-Лена избърса капка вино от брадичката си.

– Какво стана после?

Юлия примигна, първо бързо, после бавно.

– Годеницата ми още беше в Австралия. Ру дойде в магазина. Сутринта бях говорила с мама по телефона и тя само се засмя, когато ѝ казах, че не знам какво изпитва Ру и дали изобщо изпитва нещо. Просто каза: „Слушай, никой не обича лалета чак толкова много, Юлан!“. Опитах се да ѝ възразя, но мама каза, че вече почти изневерявам, щом мисля толкова много за нея. Каза, че Ру е „цветарската ми афера“. Разплаках се. След това ето ме в магазина, Ру влезе, а аз така се разсмях на нещо, което каза, че я наплюх по лицето. Тя също се засмя. После събра кураж, понеже аз нямах никакъв, и ме попита дали искам да изляза на по питие с нея. Казах да, но бях толкова притеснена, че когато се видяхме, се напих ужасно. Излязох да пуша, скарах се с охранителя и той не ме пусна да вляза обратно. Така че посочих през прозореца към Ру, която стоеше на бара, и казах, че това там е моето момиче. Охранителят отиде при нея, обясни ѝ какво съм казала, тя излезе и вече наистина беше моето момиче. Обадих се на годеницата си и развалих годежа. Сигурно не е спирала да се забавлява оттогава. А аз... по дяволите, обичам да ми е скучно с Ру, това откачено ли звучи? Обичам да се караме за дивани и домашни любимци. Тя е цялото ми ежедневие. Целият ми... свят.