Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Обичам ежедневието – призна Анна-Лена.

– Майка ти е била права, хората, които ни разсмиват, са за цял живот – повтори Естел, присещайки се за един британски писател, който пишеше, че няма нищо друго на света така заразно и неустоимо като доброто настроение [7] Непълен цитат от „Коледна песен“ на Чарлз Дикенс. Откъсът е взет от българския превод на Нели Доспевска и е леко съкратен, за да съответства на шведския текст. – Б. пр. . После се сети и за една американска писателка, която пишеше, че самотата е като глада, не осъзнаваш колко си гладен, докато не започнеш да се храниш. [8] Цитатът е от Faithless: Tales of Transgression на Джойс Каръл Оутс, няма официален български превод. – Б. пр.

Юлия пък си спомни как майка ѝ, когато Юлия ѝ каза, че е бременна, първо погледна нейния корем, после корема на Ру и попита: „Как решихте коя от вас да... забременее?“. Юлия, разбира се, се подразни и отвърна иронично: „Играхме на камък, ножица, хартия, мамо!“. Майка ѝ ги изгледа с мъртвешка сериозност и попита: „Кой спечели?“.

Юлия се засмя. И все още ѝ е смешно. Затова каза на жените в гардероба:

– Ру ще бъде фантастична майка. Може да разсмее всяко дете точно като моята майка. Защото и двете имат чувство за хумор като на деветгодишно.

– Ти също ще си фантастична майка – обеща Естел. Торбичките под очите на Юлия се размърдаха леко, когато тя примигна.

– Не знам. Струва ми се така непосилно всичко, а другите родители изглеждат толкова... весели през цялото време. Забавляват се, шегуват се и повтарят, че човек трябва да си играе с децата, а аз не обичам да си играя, не обичах дори когато бях малка. И се страхувам, че ще разочаровам детето. Когато забременях, всички казаха, че нещата ще се променят, но аз дори не харесвам всички деца. Мислех си, че ще бъде различно, но като се срещам с приятелски семейства, все още смятам, че децата им са досадни и имат скапано чувство за хумор.

Анна-Лена взе думата лаконично и директно.

– Не е нужно да харесваш всички деца. Само едно. А децата нямат нужда от най-добрите родители на света, имат нужда от своите родители. Ако трябва да съм напълно честна, много често децата всъщност просто се нуждаят от шофьор.

– Благодаря, че го каза – прошепна искрено Юлия. – Просто се страхувам, че детето ми няма да бъде щастливо. Че ще наследи тревогата и несигурността ми.

Естел я погали по косата. Бавно, може би колкото заради нея, толкова и заради самата себе си.

– От детето ти ще стане човек, ще видиш. А хората не са нормални.

– Колко успокояващо – усмихна се Юлия. Естел продължаваше спокойно да я милва.

– Ще правиш ли всичко възможно, Юлия? Ще защитаваш ли детето с цената на живота си? Ще му пееш ли, ще му четеш ли приказки, ще му обещаваш ли, че утре всичко ще бъде наред?

– Да.

– Ще го отгледаш ли така, че да не се превърне в някой от онези идиоти, които не си свалят раниците, когато се возят в градския транспорт?

– Ще направя каквото мога – обеща Юлия.

Естел се сети за друг писател, който преди почти сто години бе написал, че вашите деца не са ваши деца, те са синове и дъщери на копнежа на самия живот [9] Леко неточен цитат от „Пророкът“ на Халил Джубран. Откъсът е взет от българския превод на Мая Ценова и Спас Николов и е леко променен, за да съответства на шведския текст. – Б. пр. .

– Значи ще се справиш добре. Не е нужно да обичаш майчинството, не и през цялото време.

Анна-Лена вметна:

– Аз не обичах акото, ни най-малко. В началото е поносимо, но когато детето стане на около година, започва да ака като лабрадор. И то голям, не някое кутре, ами...

– Окей – кимна Юлия, за да не я остави да довърши.

– На определена възраст нещо се случва с консистенцията, акото става като лепило, остава под ноктите, а после човек се почесва по лицето на път за работа и...

– Добре! Благодаря, това е достатъчно! – натърти Юлия, но Анна-Лена беше набрала скорост и не можеше да намали.

– Най-лошото е, когато почнат да канят приятели вкъщи и изведнъж в банята ти се появява непознато петгодишно дете, което крещи, че иска да го избършат. Акото на собствените ти деца – добре, но на чуждите...

– БЛАГОДАРЯ! – настоя Юлия.

Анна-Лена стисна устни. Естел се изкиска.

– Ще бъдеш добра майка. Освен това си добра съпруга – добави тя, въпреки че Юлия дори не беше изказала другия страх на глас.

Юлия допря длани до корема си и се загледа в ноктите си.

– Мислиш ли? Понякога имам чувството, че само се оплаквам от Ру. Въпреки че я обичам.